Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Истинското име на моя приятел е Джон Съливан. Като боксьора. А твоето момиче как се казва?

— Ан-Мари — но изричайки го, не се разчувствах особено. — Ан-Мари Суси. Напролет завършва гимназията в Гейтс Фолс.

Пуснах Каръл. Тя отмести длани от гърдите ми и ме сграбчи за ръцете.

— Това е информация. Просто информация, нищо повече. Искаш ли още да ме целунеш?

Кимнах. Исках повече от всичко на света.

— Добре.

Тя повдигна брадичка, затвори очи и леко разтвори устни. Заприлича ми на момиченце, застанало на най-горното стъпало в очакване на целувката за лека нощ от баща си. Беше толкова сладка, че за малко да се засмея. Вместо това се наведох и я целунах. Тя с готовност отвърна. Никакви езици — и въпреки това целувката беше дълбока и любопитна. Като се отделихме един от друг, Каръл беше поруменяла и очите й блестяха.

— Лека нощ. Благодаря за киното.

— Искаш ли да отидем пак?

— Трябва да си помисля. — Усмихваше се, но очите й бяха сериозни. Сигурно се притесняваше заради приятеля си — аз си помислих за Ан-Мари. — Май и ти ще трябва да се позамислиш. Ще се видим в стола в понеделник. Каква смяна си?

— Обяд и вечеря.

— Аз имам закуска и обяд. Значи ще се видим на обяд.

— Яж повече мейнски боб. — Тя се разсмя и влезе в общежитието.

Изпратих я с поглед, пъхнал ръце в джобовете си, с вдигната яка и цигара в уста. Чувствах се като Боги. Каръл каза нещо на момичето на рецепцията и забърза по стълбите, като продължаваше да се смее.

Аз се върнах в „Чембърлейн“ по окъпаните в лунна светлина пътеки, твърдо решен сериозно да се захвана с геосинклиналите.

Качих се до третия етаж само да си взема учебника — кълна се. Но читалнята беше пълна — всички маси, включително една, която явно бе домъкната от друг етаж, бяха заети от карета глупаци, които блъскаха хартс. Четирима дори седяха по турски на пода и се взираха в картите си. Приличаха на полуненормални йоги.

— Гоним Кучката! — ревна Рони Маленфант, обръщайки се към всички в стаята. — Ще я пипнем тая мръсница, нали, момчета!

Взех учебника по геология от дивана, където бе стоял цял ден и цяла вечер (някой дори бе седнал отгоре му и той почти се беше заврял между двете възглавници, но беше толкова дебел, че трудно можеше да се скрие), и го погледнах така, сякаш бе предмет с неизвестно предназначение. Докато седях до Каръл Джърбър в залата „Хок“, имах чувството, че тази налудничава игра на карти е някакъв сън. Но в настоящия миг Каръл ми се струваше като някакъв сън… Каръл с трапчинките и гаджето Джон Съливан, като боксьора. Имах още шест долара и бе абсурдно да се разочаровам, че не мога да се включа в нито една четворка.

Да уча — ето какво трябваше да правя. Да се сприятеля с геосинклиналите. Ще се паркирам във фоайето на втория етаж или пък ще си потърся някое тихо ъгълче в читалнята на първия.

Но тъкмо излизах с „Историческа геология“ под мишница, когато Кърби Маклендън метна картите и кресна:

— Мамка му! Свършено е с мен! И то само защото все ми я набутвате тая проклета дама пика! Момчета, ще ви дам разписки, но честна дума, вече нямам пукнат грош.

Подмина ме, без да се обръща назад, и излезе с приведена глава — винаги съм смятал, че да си чак толкова висок е някакво проклятие. След месец с Кърби бе свършено в много по-сериозен смисъл — техните се уплашиха и го отписаха от университета, защото получи нервна криза и направи малоумен опит за самоубийство. Не беше нито първата, нито последната жертва на картите онази есен, но единствен той се опита да свърши със себе и с помощта на две шишенца детски аспирин с вкус на портокал.

Лени Дориа дори не го погледна. Направо се обърна към мен:

— Искаш ли да поиграеш, Райли?

Проведе се кратка, но сериозна битка за душата ми. Трябваше да уча. Бях решил да уча, а за стипендиант като мен това бе разумно решение, със сигурност по-разумно от това да седя тук, в задимената стая, внасяйки своя принос към лисичарника. Обаче казах:

— А-ха, що не?

Играх карти почти до един през нощта. Когато най-сетне успях да се завлека до стаята си, сварих Нейт да чете Библията. Той винаги четеше Библията преди лягане. Беше ми казал, че това е третият му прочит на „Словото Божие“, както той го наричаше. Беше стигнал до Неемия. Вдигна към мен спокоен въпросителен поглед — който не се промени много с годините. Всъщност като се замисля, и самият Нейт не се промени много. Беше се записал да следва стоматология и не се отказа — в последната коледна картичка, която получих от него, бе пъхнал снимка на новия си кабинет в Хоултън. На заснежената полянка отпред се виждаше фигура на тримата Влъхви, скупчени край пълна със слама люлка. Зад Мария и Йосиф се виждаше табелката на вратата, на която пишеше: „Д-Р НАТАНИЕЛ ХОПЪНСТАНД“. Ожени се за Синди. И досега са женени, а трите им деца вече почти пораснаха. Предполагам, че Ринти е умрял и са си взели нов.