Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Спечели ли? — попита Нейт почти със същия тон, с който ми говореше жена ми години по-късно, когато се прибирах полупиян след игра на покер в четвъртък вечер.

— Ами всъщност спечелих. — Отначало попаднах на една маса с Рони и загубих три от останалите си шест долара, но после се преместих на друга маса, където си и върнах и спечелих още малко. Но така и не стигнах до геосинклиналите и загадката на тектонските плочи.

Съквартирантът ми беше в пижама на червени и бели райета. Мисля, че от всички хора, с които съм делил стая в колежа — независимо мъже или жени — единствен Нейт спеше с пижама. Разбира се, той беше и единственият човек който притежаваше „Даян Рийни пее морски песни“. Започнах да се разсъбличам, а в това време той се пъхна под завивките и се протегна да изгаси настолната лампа на бюрото си. Сенките погълнаха неговата половина от стаята.

— Научи ли по геология?

— Добре съм си по геология — отвърнах, а години по-късно, когато се връщах у дома след покер и жена ми ме питаше колко съм изпил, й отвръщах „една-две чашки“ със същия жизнерадостен тон.

После се пъхнах в своето легло, изгасих лампата и веднага заспах. Сънувах, че играя карти. Рони Маленфант раздаваше, а Стоук Джоунс, прегърбен както винаги, стоеше с патериците на прага на читалнята и ме гледаше — гледаше всички ни — с най-ужасното презрение, на което е способен един пуритан от Масачузетската колония. В съня ми на масата имаше купища пари, стотици долари на смачкани банкноти по пет и по един, разписки и дори един-два чека. Погледнах цялото това богатство, после се обърнах към вратата. Отнякъде се бе появила и Каръл Джърбър и стоеше край Стоук. От другата му страна бе застанал Нейт в подобната си на захарна пръчка пижама.

— Искаме информация — каза Каръл.

— Няма да я получите — отвърнах — в телевизионния сериал Патрик Макгуън неизменно даваше този отговор на Номер две.

— Оставил си прозореца отворен, Пит — намеси се Нейт. — Духа вятър и листата се разхвърчаха по цялата стая.

Не можех да измисля смислен отговор на тази забележка, затова взех картите, които ми бяха раздадени, и ги подредих на ветрило. Имах тринайсет, всяка от които дама пика. До една бяха все la femme noire. Всичките до последната бяха все Кучката.

Войната във Виетнам вървеше добре — или поне така твърдеше Линдън Джонсън по време на тихоокеанската си обиколка. Е, имаше някои незначителни издънки. Виетконгците свалиха три американски хеликоптера „Хюи“ буквално в задния двор на Сайгон; малко извън града близо хиляда партизани по предварителни проучвания разкатаха фамилията на поне двойно по-многоброен отряд редовни войници от Южен Виетнам. В делтата на Меконг американските бойни кораби потопиха двайсет патрулни речни катера, които, както се оказа впоследствие, били натоварени — опа-а! — с огромен брой деца. Същия месец Америка загуби четиристотния си боен самолет, F-105 „Тъндърчийф“. Пилотът катапултирал. В Манила министър-председателят на Южен Виетнам Нгуен Као Ки настояваше, че не е мошеник, нито пък членовете на кабинета му. Фактът, че десетина от тях си бяха подали оставките, докато той бил на посещение във Филипините, бил просто съвпадение.

В Сан Диего Боб Хоуп 19 19 Популярен американски комик (р. 1903), който по време на Виетнамската война пътувал по военните гарнизони и изнасял представления на войниците; известен с комичната си вражда с Бинг Кросби. — Б.пр. направи предаване за войниците, които заминаваха в джунглата.

— Исках да се обадя на Бинг и да го пратя с вас — казваше Боб, — но номерът на това проклето прасе с глупавата лула го няма в указателя — а момчетата умираха от смях.

„? и Мистериънс“ бяха завладели всички радиостанции. Песента им „96 сълзи“ имаше страхотен успех и си остана единственият им хит.

А красавиците в Хонолулу посрещаха президента Джонки с цветя.

Генералният секретар на ООН Ю Тант умоляваше американския представител Артър Голдбърг да прекрати — поне временно — бомбардировките над Северен Виетнам. Артър Голдбърг се свърза с Големия бял баща в Хавай и му предаде молбата на Тант. Големият бял баща, сигурно все още с гирлянди от цветя на врага си, каза: „Няма начин, ще спрем, когато те спрат, но междувременно ще ги накараме да изплачат 96 сълзи. Поне 96.“ (Джонсън изтанцува един кратък, тромав шими с хавайките — помня, че го гледах в предаването „Репортажите на Хънтли-Бринкли 20 20 Популярно новинарско предаване на Чет Хънтли и Дейвид Бринкли по NBC през 50-те години. — Б.пр. “, и си казах, че танцува като всички бели хора, които познавам… впрочем всичките ми познати са от бялата раса).