Стивън Кинг - Сблъсък

— Без мен дори нямаше да се измъкнеш от затвора, камо ли да станеш важна клечка.

— Да.

— Онзи Лодър знаеше, че мога да го направя по-силен, по-могъщ. Затова се бе запътил насам. Но бе изпълнен с мисли… — на лицето му се появи недоумение и неочаквано то се състари. После махна с ръка и отново се усмихна.

— Възможно е да си имаме неприятности по причини, които дори аз не мога да проумея… но старият вълшебник знае още няколко фокуса, Лойд. Сега ме изслушай. Не трябва да губим нито секунда, ако искаме да възвърнем доверието на хората в мен. Ако искаме да потушим бунта в зародиш. Утре ще се разправим с Ъндърууд и Брентнър. А сега ме слушай внимателно…

Лойд си легна след полунощ, но заспа едва на разсъмване.

Разговаря с Ратмен, с Пол Бърлсон и с Бари Дорган, който се съгласи, че нарежданията на Флаг могат и трябва да бъдат изпълнени преди да се съмне. На алеята пред Гранд Хотел в десет часа вечерта започна строителство. Работеше бригада от десет човека, въоръжени с оксижени, чукове и метални тръби. Сглобяваха две платформи точно срещу фонтана. Зрелището скоро привлече цяла тълпа зяпачи.

— Виж, мамо Енджи! — извика Дини. — Ще пускат ракети!

— Да, но всички добри момченца си лягат по това време — каза Енджи Хършфийлд, отвеждайки детето встрани. Предчувстваше, че ще стане нещо ужасно, може би още по-страшно от смъртоносната епидемия.

— Искам да погледам! Искам да погледам ракети! — закапризничи Дини, но тя побърза да го отведе.

Джули Лори се приближи към Ратмен — единственият мъж, който й се струваше прекалено отвратителен, за да спи с него… — е, освен в краен случай. Черната му кожа проблясваше под синьо-белите искри на оксижена. Беше облечен като пират — с широки копринени шалвари, червен пояс и наниз от сребърни долари на тънкия си врат.

— Какво правите, Рати? — попита тя.

— Ратмен нищо не знае, скъпа, но предполага. Да, точно така. Струва ми се, че утре ще има много черна работа. Не искаш ли да се чукнем набързо, скъпа?

— Може — каза тя, — но при условие, че ми кажеш какво става тук.

— Утре целият Вегас ще узнае за това. Ела с Рати, миличка, и той ще ти покаже нещо забавно.

Но за голямо негово неудоволствие Джули бе изчезнала сред тълпата.

Когато Лойд най-сетне заспа, работата беше свършена и тълпата се разотиде. Върху всяка от платформите стоеше голяма клетка, с отвори от двете страни. Наблизо бяха паркирани четири коли с буксирни куки. Към всяка кука бе прикрепена стоманена верига. Веригите се извиваха в тревната площ пред хотела и всяка завършваше в един от отворите на клетките, като в края й бе прикрепена по една стоманена белезница.

Сутринта на трийсети септември Лари чу как се отваря вратата в дъното на коридора. Разнесе се шум от бързо приближаващи се стъпки. Лари лежеше на нара и

(мислеше? молеше се?)

Всъщност беше едно и също. По-важно бе,че старата рана в душата му най-сетне се бе затворила и той усещаше непознат покой. Почувства, че двете личности, които досега обитаваха тялото му — истинска и измислена — се сляха. Новият Лари сигурно щеше да хареса на майка си. И на Рита Блекмор. На Уейн Стъки нямаше да се налага да му чете лекции. Дори специалистката по хигиена на устната кухина би харесала този Лари.

„Скоро ще умра. И ако има Бог (а започвам да мисля, че има), нека бъде волята му. Ще умрем и по някакъв начин смъртта ни ще сложи край на всичко това.“ Подозираше, че Глен Бейтман е мъртъв. Вчера от съседното крило бяха проехтели изстрели. Точно там бяха отвели Глен. Какво пък, той беше стар и го мъчеше артритът, а онова, което бе намислил Флаг за тази сутрин, едва ли щеше да е особено приятно, Стъпките спряха пред килията.

— Ставай, кучи сине — бодро извика някой. — Ратмен е дошъл за белия ти задник.

Лари вдигна поглед. На вратата на килията стоеше усмихнат чернокож пират с наниз сребърни долари на шията и гола сабя в ръката. Зад гърба му надничаше очилатият счетоводител.

— Какво има? — попита Лари.

— Скъпи — изфъфли пиратът, — това е краят. Истинският край.

— Добре — отвърна младият мъж и стана от нара. Бърлсон трескаво забърбори и Лари забеляза, че е изплашен.

— Искам да знаете, че идеята не е моя.

— Доколкото разбирам, не сте виновни за нищо от онова, което се случва тук — каза Лари. — Кого убиха вчера?

— Бейтман — отвърна Бърлсон, свеждайки поглед. — При опит за бягство.

— При опит за бягство — промърмори младият мъж и се разсмя. Негърът също избухна в смях.