Стивън Кинг - Сблъсък

— Със сигурност не съм в „Риц“ — промърмори той. Дюшекът върху нара изглеждаше плесенясал и младият мъж се запита дали преди няколко месеца върху него е лежал мъртвец? Казанчето на тоалетната работеше, но при първото пускане него протече ръждива вода — сигурен знак, че отдавна не е използвано. Някой си беше забравил четивото — оръфан уестърн. Лари взе книгата, сетне я остави. Седна на нара и се заслуша в тишината. През целия си живот бе изпитвал ужас от самотата и при все това неизменно бе самотен… докато пристигна в Свободната зона. Сега най-лошите му предчувствия се сбъдваха — отново го обземаше познатият страх. Стисна зъби и се опита да го преодолее. „Утре или вдругиден ще бъдете, мъртви.“

Но Лари не вярваше. Това просто не можеше да се случи.

— Не се страхувам от злото — прошепна той в мъртвешката тишина на коридора и фразата му хареса, поради което я повтори. Легна на нара и му хрумна, че по някакъв странен начин почти се е завърнал на Западното крайбрежие, само че пътешествието се бе оказало по-дълго и необичайно, отколкото бе предполагал. Още повече, че все още не беше свършило.

— Не се страхувам от злото — повтори той като заклинание. Когато заспа, на лицето му бе изписано спокойствие. Не сънува нищо.

На следващия ден в десет сутринта Рандал Флаг и Лойд Хенрайд отидоха в килията на Глен Бейтман.

Той седеше на пода със скръстени крака. Под нара бе намерил късче въглен и току-що бе завършил надпис на стената на килията, сред изображенията на мъжки и женски полови органи, имена, телефонни номера и стихотворения. Надписът гласеше: „Не съм грънчар и не съм грънчарско колело — аз съм глина, но нима постигнатата форма не зависи от вътрешните свойства на глината, както и от грънчарското колело и таланта на майстора?“

Глен точно се възхищаваше от пословицата (или това бе афоризъм), когато му се стори, че температурата в килията внезапно се понижи поне с десет градуса. Вратата в дъното на коридора с трясък се отвори. Устата на Глен неочаквано пресъхна и въгленът падна от ръката му.

По коридора се разнесоха стъпки, приближаващи се към килията. Потрепваха токове на ботуши, почти заглушаващи стъпките на другия човек, който се опитваше да върви в крак с притежателя на ботушите.

„Това е Той. Сега ще видя лицето му.“ Неочаквано изпита непоносимо силни болки, причинени от артрита. Болката беше непоносима. Сякаш му бяха извадили всички кости и бяха запълнили мястото им с начупени стъкла. И въпреки това, когато токовете спряха пред килията му, той извърна глава и на лицето му грейна усмивка, след което заяви:

— Ето те и теб. Изобщо не приличаш на таласъма за какъвто те мислех.

От другата страна на решетките стояха двама души. Флаг бе от дясно. Носеше сини джинси и бяла копринена риза, която отразяваше слабата светлина, и се усмихваше на Глен. Зад него стоеше по-нисък човек, който изглеждаше напълно сериозен. На шията му висеше черен камък с червена ивица по средата, който изглеждаше някак мазен.

— Искам да ви представя моя помощник — каза Флаг и се изкиска. — Лойд Хенрайд, запознай се с Глен Бейтман, социолог, член на комитета на Свободната зона и последния интелектуалец в зоната след смъртта на Ник Андрос.

— Приятно ми е — измърмори Лойд.

— Как е артритът ви? — попита Флаг. Тонът му бе състрадателен, но в очите му проблясваше неприкрито удоволствие.

Глен бързо свиваше и разтваряше пръсти, усмихвайки се на Флаг. Никой никога нямаше да разбере колко усилия му костваше тази усмивка.

„Вътрешните свойства на глината!“

— Чувствам се прекрасно — отвърна той. — Артритът вече не ме измъчва след нощта, прекарана в тази уютна килия.

Усмивката на Флаг леко помръкна. Глен забеляза как за миг по лицето му пробягнаха изненада и гняв. Или пък страх?

— Реших да ви пусна на свобода — рязко каза той. Сияйната усмивка отново озари лицето му. Лойд ахна удивено и Флаг се обърна към него.

— Нали така, Лойд?

— Ами… да, разбира се.

— Прекрасно — отвърна Глен. Чувстваше как артритът гризе ставите му.

— Ще ви дадат мотопед и ще можете да се върнете у дома.

— Но аз не мога да се върна без приятелите си.

— Естествено. Просто трябва да ме помолите. Паднете на колене и ме помолете любезно.

Глен отметна глава и се смя дълго и гръмко. Докато се смееше, болката в ставите му сякаш намаля. Почувства се по-добре и по-силен, отново се владееше.

— Голям симпатяга си — каза той. — Ще ти кажа какво да направиш. Намери голяма купчина пясък, вземи чук и си наври всичкия пясък в задника.