Стивън Кинг - Сблъсък

После отново заговориха. За коне. За кучета и бизони, Бизоните се връщали, бе казал Ралф — Том и Ник ги бяха видели. Може би не беше далеч денят, когато стадата отново щяха да изпълнят равнините.

Лари не знаеше дали ще доживеят този ден, тъй като бе почти сигурен, че са обречени.

Започна да се смрачава и трябваше да потърсят място, където да пренощуват. Стигнаха до върха на последния хълм и Лари си помисли: „Нещо ще се случи. Сигурно ни причакват долу.“

Но отново нямаше никого.

Разположиха се близо до зелена табела с надпис „Лас Вегас — 416 км“. През деня се бяха нахранили сравнително добре — пържени картофки, сода и по два шоколадови десерта „Слим Джим“, които си бяха разделили поравно.

„Утре“ — отново си помисли Лари преди да заспи. През нощта сънува, че с Бари Крейг и с „Тетърд Ремнът“ свиреха в Медисън Скуеър Гардън. Това бе големият им шанс — бяха загряващ състав за някаква известна група, наречена на някакъв град. Бостън или може би Чикаго. Всички микрофони бяха на поставки, високи по два метра и половина и той отново се залута между тях, докато тълпата започна да пляска ритмично, да го освирква и да вика: „Скъпа, де го твоят мъж?“

Погледна към първия ред и замръзна от страх. Там седеше Чарлз Менсън, пляскайки с ръце, раната на челото му бе зараснала. Ричърд Спек също беше там и наблюдаваше с притворени очи Лари, без да изважда от устата си цигарата без филтър. Флаг се бе настанил между тях, а Джон Уейн седеше на втория ред.

„Утре — отново си помисли Лари, препъвайки се из сцената — Ще го видя утре.“

Но не се случи на следващия ден, нито на по-следващия. На двайсет и седми септември пренощуваха във Фримонт Джънкшън и най-после се нахраниха до насита.

— Кога ще свърши всичко това? — възкликна Лари. — С всеки изминал ден очакването става все по-нетърпимо.

Глен кимна.

— И аз изпитвам същото. Щеше да бъде забавно, ако бе просто един мираж. Само кошмар, сънуван от всички нас.

Лари го изгледа изненадано и изпитателно. Сетне бавно поклати глава.

— Не, едва ли е само сън. Глен се усмихна.

— И аз мисля така, млади човече.

На следващия ден им се предостави възможност да се убедят колко са били прави.

Към десет часа на следващата сутрин те се изкачиха на някакво възвишение и на около осем километра на запад забелязаха паркирани две коли, преграждащи шосето. Всичко изглеждаше така, както си го бе представял Лари.

— Катастрофа? — попита Глен.

— Едва ли. Иначе нямаше да се разположени така — усъмни се Ралф.

— Това са хората на Флаг — заяви Лари.

— Да, наистина — съгласи се Ралф. — Какво ще правим? Лари извади от задния джоб на панталона си ярка кърпа и избърса потта от лицето си. Дали лятото се бе върнало в този ден или от югозапад до тях проникваше горещината на пустинята? Температурата бе над трийсет градуса. Той си помисли: „Ала това е суха топлина. Дори не се потя.“ Напъха кърпата обратно в джоба си. Чувстваше се напълно спокоен сега, когато най-лошите му страхове се сбъдваха. Отново го обзе странното усещане, че ще участва в някакво представление. Обърна се към Глен:

— Слизаме долу да проверим дали действително Бог ще ни се притече на помощ! Съгласен ли си?

— Ти си шефът — ти решаваш.

Заслизаха по склона. След половин час бяха вече достатъчно близо, за да видят, че двете коли, преграждащи пътя, някога са принадлежали на патрулната служба на щата Юта. До колите стояха няколко въоръжени човека.

— Ще ни застрелят ли? — осведоми се спокойно Ралф.

— Нямам представа — отвърна Лари.

— Пушките им са с оптически мерници — разбрах го по отразените слънчеви лъчи. Така че, ако искат да ни убият, могат да го направят когато пожелаят.

Продължиха да вървят. Хората на пътя се разделиха на две групи. Петима излязоха напред и се прицелиха в приближаващите се мъже, а трима залегнаха зад колите.

— Колко души са, Лари? — попита Глен.

— Успях да преброя осмина. Как се чувстваш?

— Всичко е наред.

— А ти, Ралф?

— Отдавна чаках този момент. Само че ми се искаше да знам какво точно трябва да правя.

Лари сграбчи ръката му и я стисна, сетне стисна и ръката на Глен. Наближаваха патрулните коли.

— Май не се канят да ни застрелят веднага — прошепна Ралф. — Иначе отдавна да са го сторили.

Сега различаваха лицата на хората около колите. Един от тях имаше гъста брада. Друг бе почти напълно оплешивял, макар да изглеждаше млад. Трети носеше жълта тениска с щампована отпред ухилена камила. Четвърти имаше вид на счетоводител. Премяташе в ръцете си тежкия пистолет и нервничеше три пъти повече, отколкото самият Лари.