Стивън Кинг - Сблъсък

Тримата пренощуваха на двайсет и пет километра от мястото, където бяха изоставили Стю. Бяха стигнали до друго свличане на земни пластове, но този път не толкова голямо.

Истинската причина, поради която вървяха толкова бавно, бе, че мислите им бяха заети със Стю. Краката им сякаш тежаха като олово. Крачеха мълчаливо и всеки един се страхуваше да погледне останалите в лицето, от страх да не види отразена в него собствената си вина.

Спряха, когато вече бе мръкнало, и накладоха малък огън от съчки. Имаха вода, но не и храна. Глен натъпка лулата си с тютюн и се запита дали Стю има цигари. Мисълта развали удоволствието му и той хвърли тютюна, без да се замисля, че му е последният. От мрака долетя крясък на бухал и той се огледа, сетне попита:

— Хей, къде е Коджак?

— Странно — отвърна Ралф. — Не съм го виждал от няколко часа.

Глен се изправи и извика:

— Коджак! Хей, Коджак! Коджак! — Гласът му проехтя самотно в пустошта. Отговор не последва. Той отново седна, обзет от мрачни предчувствия. Коджак бе прекосил страната с него, сега го бе напуснал.Това бе ужасна поличба.

— Да не би да го е нападнал някой хищник? — тихо попита Ралф.

Лари замислено промълви:

— Може би е останал при Стю.

Глен сепнато вдигна глава и замислено изрече:

— Може би. Може би точно това се е случило.

Лари прехвърляше камъче от едната в другата си длан.

— Стю каза, че може би Бог ще му изпрати гарван да го нахрани. Съмнявам се, че наблизо има гарвани, така че вместо това Господ му е изпратил куче.

Огънят изпращя, в мрака полетяха и закръжиха искрици, после постепенно угаснаха.

Когато Стю забеляза тъмната сянка да се спуска по склона към него, той се надигна, опря гръб в най-близката скала и сграбчи тежък камък с вкочанясалите си пръсти. Бе измръзнал до кости. Лари беше прав. След два-три дни положително ще умре от измръзване. Всъщност най-вероятно това същество, каквото и да беше, щеше да го отърве от страданията. Коджак бе останал при него до залез слънце, сетне го бе напуснал, изкатервайки се бързо по насипа. Стю не го повика да се върне. Кучето щеше да открие другите и да продължи пътя си с тях. Вероятно то също играеше определена роля. Но му се искаше да бе останало още малко при него. Таблетките бяха хубаво нещо, но никак не му се искаше да бъде разкъсан от вълците на Флаг.

Здраво стисна камъка и сянката застина на склона. Сетне отново се заспуска.

— Хайде — изхриптя Стю.

Черната сянка замаха с опашка и приближи.

— Коджак?

Наистина беше той и държеше нещо между зъбите си, Някакъв предмет, който пусна в краката на Стю, сетне замаха с опашка, очевидно очаквайки похвала.

— Добро куче — смаяно изрече Стю. — Добро куче! Коджак му бе донесъл заек.

Младият мъж извади джобното си ножче и разпори корема на животното. Извади вътрешностите и ги даде на кучето, което се нахвърли върху тях.

Стю одра заека, но го ужасяваше мисълта да го яде суров.

— Ами дърва? — обърна се той към Коджак без особена надежда. Наоколо бяха разпръснати храсти и съчки, но не можеше да ги достигне.

Коджак замаха с опашка, но не помръдна.

— Донеси!

Кучето се втурна към източната част на насипа и се върна със голям сух клон между зъбите. Пусна го пред Стю и залая.

— Добро куче — отново каза Стю. — Донеси още, Коджак. Лаейки радостно, Коджак отново се отдалечи. След двайсетина минути бе събрал достатъчно дърва за голям огън. Стю внимателно начупи съчки за подпалки. Провери колко клечки кибрит са му останали и установи, че разполага с половин кутия. Успя да запали съчките с втората клечка и скоро огънят се разгоря. Стю се приближи колкото е възможно по-близо и седна на спалния си чувал. Коджак легна от другата страна на огъня и сложи муцуна на лапите си.

Когато част от дървата изгоряха, набоде заека на пръчка и почна да го пече. Приятната миризма привлече кучето, то се разположи до Стю и започна да наблюдава заека с неприкрит интерес.

— Половината е за теб, половината за мен, шефе, съгласен ли си?

След петнайсет минути печеното бе готово и той го раздели на две. На места месото бе изгоряло, а на други — полусурово, но бе далеч по-вкусно от консервите. Двамата с Коджак се нахвърлиха на храната…, а когато от заека не остана почти нищо до ушите им долетя вой, който смрази кръвта им.

— Господи! — изстена Стю с пълна уста.

Коджак скочи и козината му настръхна. Започна да обикаля огъня и да ръмжи. Воят не се повтори.