Стивън Кинг - Сблъсък

Стю легна да поспи, слагайки камъка от едната си страна, а ножа от другата. Звездите го наблюдаваха със студено равнодушие. Мислите му се върнаха към Фран, но той моментално ги прогони, тъй като му причиняваха мъка.

Заспа с помощта на една от таблетките на Глен. А когато огънят се превърна в жарава, Коджак легна до него, сгрявайки го с тялото си. И така, през първата нощ, след като се раздели с приятелите си, Стю яде, докато те си легнаха гладни и спа добре, докато техният сън бе изпълнен с кошмари и с тревожното чувство за обреченост.

На двайсет и четвърти групата на Лари Ъндърууд извървя четирийсет и осем километра и спря да пренощува североизточно от Сан Рафаел Ноб. През нощта температурата се понижи с десет градуса, тримата запалиха голям огън и спаха близо до него. Коджак не се върна при тях.

— Какво ли прави Стю тази вечер? — обърна се Ралф към Лари.

— Умира — кратко отвърна Лари и съжали, когато забеляза как честното, грубовато лице на Ралф трепна от болка, но не знаеше как да поправи грешката си. В края на краищата бе казал истината.

Отново легна, изпитвайки странна увереност, че утре е големият ден. Почти бяха достигнали целта си, каквато и да бе тя.

През нощта сънува кошмари. В съня, който си спомняше най-добре, когато се събуди, бе на турне с група, наречена „Шейди Блус Кънекшън“. Бяха ангажирани да изнесат концерт в Медисън Скуеър Гардън и всички билети бяха продадени. Когато излязоха на сцената, публиката бурно ги аплодира. Лари се опита да нагласи микрофона си, но той не помръдваше. Отиде до микрофона на соло китариста, но той също бе заял. Същото беше с микрофоните на бас китариста и пианиста. Зрителите започнаха да ги освиркват. Един по един членовете на групата се изнизваха от сцената, прикривайки усмивките си във високите яки, подобни на яките на ризите, които „Бърдс“ носеха през 1966. А Лари продължаваше да се опитва да нагласи поне един микрофон. Но всички бяха високи близо два метра и не помръдваха. Приличаха на стоманени кобри. Някой от тълпата завика:

— Изпей „Скъпа, де го твоят мъж?“!

— Вече не я изпълнявам — опита се да отвърне Лари. — Престанах да я пея, когато светът свърши.

Те не можеха да го чуят и виковете станаха още по-неистови, започвайки от задните редове, сетне обхващайки цялата зала: „Скъпа, де го твоят мъж? Скъпа, кажи ми, де го твоят мъж?“

Той се събуди, облян в пот. В ушите му още звучаха виковете на публиката.

Не му трябваше Глен, за да му обясни какво означава този сън. Сънищата, в които не можеш да стигнеш до микрофона си, не може да го нагласиш, са нещо обикновено за музикантите, както кошмарите, когато сънуваш, че си на сцената и не можеш да си спомниш думите на песента. Лари предполагаше, че всички изпълнители са имали същите ужасяващи сънища преди…

Преди представлението.

Този сън символизираше безпомощността му и всепогльщащият страх, който го караше да се пита: „Ами ако не успея. Какво ще стане, ако искаш, но не можеш?“ Там започваше ужасът за всеки — художник, певец, писател или музикант.

„Направи удоволствие на хората, Лари.“

Чий глас бе този? На майка му?

„Ти само взимаш, Лари.“

„Не, мамо — не е вярно. Просто вече не пея това парче. Престанах да го пея, когато дойде краят на света. Честно.“

Отново легна и заспа. Последната му мисъл бе, че Стю наистина е прав: Флаг ще ги залови. „Утре — помисли си той. — Каквато и да е целта ни, то тя е наблизо.“

Но на двайсет и пети не срещнаха никого. Тримата вървяха под синьото небе, видяха много животни и птици, но нито един човек.

— Учудващо е как бързо се възстановява природата — отбеляза Глен. — Знаех, че процесът ще бъде сравнително бърз, че зимата ще му попречи до известна степен, но въпреки всичко е невероятно. Не са изминали и сто дни от избухването на епидемията.

— Да, но няма коне и кучета — обади се Ралф. — Струва ми се несправедливо. Откриха вирус, който едва не изтреби човечеството, но това не им бе достатъчно. Трябваше да се унищожат най-любимите животни на хората.

— И да пощадят котките — мрачно заяви Лари. Ралф си спомни нещо и засия.

— Е, ами Коджак…

— Не се знае какво е станало с него и дали изобщо е жив.

Това сложи край на разговора им. Планините заплашително се извисяваха над тях, сигурно скривалище за стотици хора, които ги дебнат. Предчувствието, че днес ще се случи нещо, не го напускаше. Всеки път, когато се изкачеха на върха на някой хълм, очакваше пътят долу да е блокиран. И всеки път подозренията му се оказваха напразни. Започваше да си мисли, че ще ги нападнат от засада.