Стивън Кинг - Сблъсък

Лицето на Флаг потъмня. Усмивката му се стопи. Очите му, които допреди малко напомняха цвета на камъка на шията на Лойд, сега бяха станали жълтеникави. Протегна ръка към катинара на вратата и здраво го стисна. Разнесе се пращене, между пръстите му заизскачаха искри. Катинарът падна почернял и димящ на пода. Лойд Хенрайд извика. Флаг сграбчи вратата и с трясък я плъзна встрани.

— Престани да се смееш!

Глен се разсмя още по-силно.

— Престани да ми се присмиваш!

— Та ти си едно нищожество! — заяви Глен, докато бършеше сълзите си и продължаваше да се киска. — Моля за извинение…, а ние така се страхувахме от теб… мислехме, че си голяма работа… смея се не само на теб, а и на собствената си глупост.

— Застреляй го, Лойд! — Флаг се обърна към човека до себе си. Лицето му бе изкривено от гняв. Пръстите му се гърчеха.

— Защо не ме убиеш сам, след като толкова искаш — попита Глен. — Сигурно можеш. Докосни ме с пръст и спри сърцето ми. Прекръсти се на обратно и ми причини мозъчна емболия. Разполови ме с мълния. О, Боже… Боже… заболя ме коремът…

Падна на нара и се затъркаля, тресейки се от неудържим смях.

— Застреляй го! — извика Флаг.

Пребледнял, треперещ от страх, Лойд измъкна пистолета от колана си и едва не го изпусна, сетне се опита да се прицели в Глен. Наложи му се да стисне пистолета с две ръце.

Глен го погледна усмихнато, все едно се намираше на коктейл в университетското градче и след като се бе посмял на хубав виц, се канеше да насочи разговора към по-сериозни неща.

— След като сте решили да стреляте, прицелете се в него господин Хенрайд.

— Хайде, Лойд!

Лойд натисна спусъка. Изстрелът прозвуча оглушително в затвореното пространство. Куршумът се удари в бетонната стена на два сантиметра над рамото на Глен.

— Една работа не можеш да свършиш като хората! — изкрещя Флаг. — Застреляй го, идиот такъв! Застреляй го!

— Опитвам се… На лицето на Глен все още грееше усмивка, почти не бе трепнал от изстрела.

— Повтарям, след като ви се иска да стреляте, то убийте шефа си. В него няма нищо човешко. Веднъж в разговор го бях нарекъл „последният вълшебник на рационалната мисъл“, господин Хенрайд. Това твърдение се оказа по-правдоподобно, отколкото предполагах. Но сега магията го напуска. Скоро няма да бъде никакъв вълшебник и той го знае. Вие също го знаете. Застреляйте го и ни избавете от бъдещи кръвопролития и убийства.

Лицето на Флаг бе неподвижно и напомняше маска — Добре, застреляй един от нас, Лойд — каза той. — Измъкнах те от затвора, където щеше да умреш от глад. Нали искаше да отмъстиш на хора като него? Нищожества, които дрънкат празни приказки.

Лойд каза:

— Господине, не се опитвайте да ме заблудите. Ранди Флаг говори истината.

— Не е вярно, лъже. И ти го знаеш.

— Казвал ми е повече истини, отколкото съм чул през целия си скапан живот — промълви Лойд и стреля три пъти в Глен. Той отхвръкна към стената като парцалена кукла. От раните му бликна кръв. Удари се в нара и падна на пода. С усилие се повдигна на лакти и прошепна:

— Всичко е наред, господин Хенрайд. Не бихте могъл да постъпите по друг начин.

— Млъкни, дърт дърдорко! — извика Лойд. Стреля още веднъж. И още веднъж. Плачеше. Сълзите се стичаха по изкривеното му от гняв, загоряло лице. Спомни си заека, който бе оставил да умре от глад. Спомни си Поук, хората от континентьла и Джордж Великолепния, на когото бяха залепили устата с лейкопласт. Спомни си затвора във Финикс, плъха и Траск. Спомни си как кракът на Траск му се бе сторил вкусен като пържено пиле. Отново натисна спусъка, но пистолетът само прещрака.

— Добре — промълви Флаг. — Добре. Отлично се справи, Лойд. Чудесно.

Лойд пусна пистолета на пода, отдръпна се от господаря си и изкрещя:

— Не ме докосвай! Не го направих заради теб!

— Грешиш — мило отвърна Флаг. — Мисли каквото си искаш, но всъщност е така. — Той протегна ръка и стисна черния камък на шията на Лойд. Когато разтвори длан, камъкът бе изчезнал. На мястото му висеше малък сребърен ключ.

— Струва ми се, че ти го бях обещал — продължи той. — В онзи, другия затвор. Този тип лъжеше… аз държа на думата си, нали така, Лойд?

— Някои от тукашните обитатели кроят планове да избягат.

— Знам имената им. Уитни… Кен… Джени… о, да, знам имената им.

— Тогава защо…

— Интересуваш се защо няма да им попреча? Не знам. Може би е по-добре да си отидат. Но ти, Лойд… Ти си мой верен слуга, нали?

— Да — прошепна Лойд. — Да. Сигурно е така.