Стивън Кинг - Сблъсък

— Лари — прошепна той. — Канят се да ни разкъсат на парчета.

— Хайде, по-бързо — извика негърът, лъхайки на чесън в лицето му. — Хайде, кучи сине. Сега ще се позабавлявате с приятелчето ти.

Лари се качи на платформата.

— Съблечи си ризата, сладурче.

Лари се подчини и утринният прохладен ветрец поглади кожата му. Ралф също свали своята. Тълпата зашепна. След дългия, изтощителен поход, двамата бяха само кожа и кости.

— Влизай в клетката, бял задник.

Сега заповедите започна да дава Бари Дорган. Спираше тук-там, проверявайки всичко ли е в изправност. На лицето му бе изписано отвращение.

Четиримата шофьори влязоха в колите и запалиха моторите. Ралф сграбчи една от белезниците и я метна през отворя в клетката. Уцели Пол Бърлсон по главата и сред тълпата се понесе нервен смях.

Дорган извика:

— Не трябваше да го правиш, човече. Сега ще се наложи да изпратя няколко души да те усмирят.

— Остави ги да си вършат работата — обърна се Лари към Ралф. Сетне се втренчи в Бари Дорган. — Ей, Бари, на това ли са те учили в полицията на Санта Моника?

В тълпата отново се разнесе смях.

— Брутално отношение към арестуваните — извика някакъв смелчак. Дорган се изчерви, но не каза нищо. Придърпа веригите по-близо до клетката на Лари и младият мъж се изхрачи върху тях, плю, учудвайки се, че му е останала достатъчно слюнка. Раздадоха се одобрителни възгласи и Лари си каза: „Може би затова сме изпратени тук — да ги накараме да се разбунтуват…“

Но в сърцето си не вярваше на това. Лицата наоколо бяха твърде бледи и уплашени. Одобрителните възгласи на хората, прикрити зад съгражданите си, бяха безсмислени, сякаш протестираха разгневени деца. Все пак бе очевидно, че са недоволни и че в душите им е посято семето на съмнението. Ала Флаг бе предвидил това. Недоволните щяха да се измъкнат тайно посреднощ, и да заминат незнайно къде. А той щеше да им позволи да го сторят, тъй като съзнаваше, че трябва да запази най-преданите си хора, като Бърлсон и Дорган. С бегълците и неверниците ще се справи по-късно. Тук никога нямаше да избухне въстание.

Дорган, Ратмен и още един човек последваха Лари до клетката. Негърът държеше предварително прикрепените към веригата белезници.

— Дай си ръцете — нареди Дорган.

— Удивително нещо са законът и редът, нали Бари?

— Протегни ръце, дяволите да те вземат!

— Май ти призля, Бари. Как е сърчицето ти напоследък — подскача ли?

— За последен път ти казвам, приятелче. Пъхни ръцете си през отворите.

Дари се подчини. Белезниците се плъзнаха на китките му и щракнаха. Всички излязоха от клетката и затвориха вратата.

— Хора, добре знаете, че с нас постъпват несправедливо! — извика Лари и гласът му, школуван от дългите години пеене, се понесе над тълпата с удивителна сила. — Не очаквам да попречите на това, но искам да го запомните! Убиват ни, защото Флаг се бои от нас! Бои се от нас и от всички хора, които сме изпратили тук! — Тълпата заропта. — Запомнете как умираме! И знайте, че следващия път същото може се случи с вас!

Отново глух ропот се понесе наоколо, после се възцари тишина.

— Лари! — извика Ралф.

По стълбите на Гранд Хотел слизаха Рандал Флаг и Лойд Хенрайд. Флаг носеше джинси и риза на карета, джинсово яке с две значки на реверите и оръфани каубойски ботуши. Тишината се нарушаваше единствено от потракването на токовете му… като сякаш отброяваха последните секунди от живота на осъдените. Той се усмихна.

Лари се втренчи в него. Флаг спря между клетките и вдигна поглед. В усмивката му имаше някакво мрачно очарование. Напълно се владееше и Лари неочаквано осъзна, че това е неговият звезден миг, смисълът на целия му живот. Флаг се обърна към насъбралото се множество. — Лойд — промълви той и Лойд, който изглеждаше уплашен и болнав, му подаде някакъв свитък.

Зловещият човек го разгърна и заговори. Гласът му бе дълбок и звучен и се носеше сред мъртвешката тишина като сребриста вълничка върху тъмно езеро. — Знайте, че аз, Рандал Флаг, поставям подписа си под този документ на трийсети септември 1990 година, или още така наречената Година първа след епидемията.

— Името ти не е Флаг! — провикна се Ралф. Хората изумено зашепнаха. — Защо не им кажеш истинското си име?

Флаг невъзмутимо продължи:

— Знайте, че тези хора, Лари Ъндърууд и Ралф Брентнър, са шпиони, дошли в Лас Вегас с подривни намерения. Промъкнаха се сред нас с измама и под прикритието на мрака…

— Ама, че нахалство — прекъсна го Лари, — сигурно си забравил, че вървяхме по шосе № 70 посред бял ден. — Той извиси глас. — Арестуваха ни на обяд на магистралата — това ли наричате „промъкване под прикритието на мрака“?