Стивън Кинг - Сблъсък

Кълбото в небето действително приличаше на ръка!

— Не! — изстена Флаг.

Лари погледна към него… но той бе изчезнал. На неговото място се виждаше някакво безформено чудовище с огромни жълти очи, прорязани от тесни котешки зеници.

Сетне и то изчезна.

Лари видя висящите във въздуха дрехи на Флаг — яке, джинси, ботуши — които за части от секундата запазиха формата на тялото му, после паднаха на земята.

Синкавото кълбо се насочи към електрокара, с който Траш като по чудо бе успял да докара атомната бомба чак до Лас Вегас. Повръщаше кръв, косата му падаше, плюеше зъбите си, докато лъчевата болест проникваше все по-дълбоко в него, но не се бе поколебал нито за миг да поднесе своя най-голям подарък на господаря си.

Кълбото синкав огън сякаш бе привлечено към задната част на електрокара, като че любопитно да разбере какво има там.

— Мамка ти, ще ни погубиш всичките! — извика Лойд. Хвана се за главата и падна на колене.

„Слава Богу! — помисли си Лари. — Не се страхувам от злото, не се…“

Бяла светлина изпълни смълчания свят. И праведни и грешници бяха погълнати от свещения огън.

Стю се събуди от неспокойния си сън на разсъмване. Трепереше и дори свилият се до него Коджак не можеше да го стопли. Небето над него сякаш се бе изцъклило от студ,

Макар да го побиваха тръпки, Стю гореше. Имаше висока температура.

— Болен съм — промърмори той и Коджак вдигна поглед към него. Размаха опашка изтича към храсталаците. Върна се с клон в зъбите и го пусна в краката на Стю.

— Казах „болен“, не „огън“ — промълви Стю, — но все пак не е зле да ми донесеш още малко клони.

Запали огън и седна до него, но не престана да трепери. По лицето му се стичаше пот. Каква ирония. Беше пипнал супергрипа или нещо подобно на него. Разболя се два дни, след като се раздели с Глен, Лари и Ралф. След още два дни грипът щеше да го довърши. Състоянието му постепенно се влошаваше и тази сутрин се бе почувствал наистина много зле.

В джобовете си откри парче молив, бележник (необходими принадлежности за длъжността, която заемаше в организационния комитет на Свободната зона и която сега му се струваше толкова глупава) и ключодържател. Дълго време гледа учудено ключодържателя, изпитвайки силна тъга и носталгия. На него бяха закачени ключът от апартамента му, друг от колата му (ръждясал додж, модел ’77), която навярно все още бе паркирана зад дома му на Томсън стрийт в Арнет.

Към ключодържателя бе прикрепено картонче. На него пишеше: „Стю Редман, Томсън стрийт 1 31, тел. (713) 555-683“. Свали ключовете от ключодържателя, сложи ги замислено на дланта си, след това ги хвърли. Откъсна страница от бележника си и най-отгоре написа: „Скъпа Франи“.

Разказа й всичко, случило се до момента, в който си бе счупил крака. Написа й, че се надява да се видят отново, но се съмнява, че му е съдено. Единствената му надежда бе Коджак да намери пътя към Свободната зона. Избърса разсеяно сълзите от лицето си и написа, че я обича. „Знам, че ще скърбиш за мен, но трябва да преодолееш тъгата, да се грижиш за бебето и да свикнеш с мисълта, че вече ме няма. Това е най-важното.“

Въздъхна, сгъна листа и го пъхна в найлоновото калъфче, където преди бе стояло картончето с адреса му. Сетне прикрепи ключодържателя към нашийника на Коджак. Потупа го по гърба и прошепна:

— Добро куче. Искаш ли да се разходиш? Може би ще хванеш някой заек?

Коджак се втурна нагоре по склона, където Стю бе счупил, крака си, и изчезна. Младият мъж го наблюдаваше едновременно развеселен и натъжен. Сетне вдигна металната кутия от севънъп, която Коджак му бе донесъл вчера вместо сух клон. Беше я напълнил с вода от рова и сега калта се бе утаила на дъното. Вкусът и бе отвратителен, но както би казала майка му, по-добре отвратителна, отколкото никаква. Пи бавно, постепенно утолявайки жаждата си. Когато преглъщаше, гърлото го болеше.

— Животът е отвратителен — промърмори той и после се изсмя на себе си. Опипа подутините на шията си, сетне легна и се унесе.

Събуди се след около час, заровил пръсти в песъчливата почва. Какво беше това? Може би е имал кошмар. В такъв случай навярно все още сънува. Земята под него се движеше.

Земетресение?

За миг си помисли, че е изпаднал в делириум от високата температура. Но като се огледа, видя, че пръста потъва на пластове. По склона се търкаляха камъчета. Раздаде се далечен глух тътен, сякаш ушите му заглъхнаха. Миг след това дъхът му секна, сякаш някой го бе ударил в гърдите.