Стивън Кинг - Сблъсък

Стю седна и си помисли: „Това е Той. По някакъв начин се е спасил. А сега е тук и се готви да ме убие, преди това да стори грипът.“

Коджак заръмжа още по-силно и настръхна. Стю чу нечие тежко дишане. После настъпи тишина. Младият мъж изтри с ръка потта от челото си. След миг от рова се надигна черен силует и засенчи звездите.

Коджак предпазливо пристъпи напред, без да престава да ръмжи.

— Хей — произнесе познат глас. — Хей, та това е Коджак!

Ръмженето спря. Коджак радостно се хвърли върху непознатия, като бясно въртеше опашка.

— Не! — извика Стю. — Това е капан! Коджак…!

Ала кучето вече подскачаше около човека, който най-после излезе на шосето. Нещо в него се стори странно познато на Стю, който облиза устни и се подготви да се отбранява.

— Кой е там? — извика той. Сянката спря, сетне заговори:

— Ами, аз съм Том Кълън, Бога ми. А ти кой си?

— Стю — отвърна младият мъж и му се стори, че собственият му глас идва някъде отдалеч. — Здравей Том, радвам се да те видя.

Но не го видя, защото загуби съзнание.

Съвзе се около десет сутринта на втори октомври, макар че нито той, нито спътникът му знаеха точната дата.

Том бе запалил голям огън и бе завил Стю с одеяло и със своя спален чувал. Сега седеше до огъня и печеше заек. Щастлив, Коджак лежеше на земята между тях.

— Том — повика го Стю.

Слабоумният се приближи и Стю видя, че си е пуснал брада. Почти не приличаше на човека, напуснал Боулдър преди пет седмици. Сините му очи радостно проблясваха.

— Стю Редман! Ти се събуди! Толкова се радвам. Бога ми, колко е хубаво да те видя отново. Какво е станало с крака ти? Счупен ли е? Боли ли те? Аз също съм си чупил крака. Скочих от купа сено и го строших. А пък татко ми удари един бой… Да, Бога ми. Беше преди да избяга с Дий, Дий Пакалоте.

— Моят също е счупен. И още как. Том, много съм жаден…

— О, имаме вода! Каквато пожелаеш! Ето тук! Той му подаде пластмасова бутилка от мляко. Водата беше чиста и имаше прекрасен вкус. Стю жадно отпи и моментално повърна.

— Бавно, но вярно — поучително изрече Том. — Златно правило! Леле, колко се радвам да те видя! Май си си счупил крака, а?

— Да. Преди седмица, а може би и повече.

Отпи още вода и този път успя да я задържи в стомаха си.

— Но има и още нещо. Много съм болен. Слушай внимателно какво ще ти кажа.

— Добре! Том слуша. Само ми кажи какво да правя. — Том се наклони към него и Стю си помисли: „По дяволите, струва ми се, че е поумнял. Нима е възможно?“

Къде ли бе ходил? Дали знае нещо за съдията или за Дейна? Искаше да го разпита за толкова много неща, но нямаше време. Все повече му прилошаваше. И това хриптене в гърдите много напомняше симптомите на супергрипа. Ама че майтап!

— Трябва да сваля температурата — обърна се той към Том. — Това е най-важното в момента. Нужен ми е аспирин. Нали знаеш какво е аспирин?

— Разбира се.

— Тръгваш по магистралата и проверяваш в жабката на всяка кола. Търси автоаптечка — най-вероятно това е кутия с червен кръст на нея. Щом намериш аспирина, веднага се връщаш тук. А ако в някоя кола откриеш палатка, вземи и нея? Ясно ли е?

— Лесна работа. — Том се изправи. — Аспирин и палатка. Тогава ще ти мине, нали така?

— Като за начало е достатъчно.

— Кажи — попита го Том, — как е Ник? Той ми се присъни. Казваше ми къде да отида, защото в сънищата той може да говори. Чудна работа са сънищата, нали? Но когато се опитам да говоря с него, винаги си отива. Той е добре, нали? — Слабоумният тревожно наблюдаваше Стю.

— После ще ти обясня… сега не мога да говоря. Само ми донеси аспирин.

— Добре… — Лицето му помръкна. Очевидно се страхуваше да тръгне сам. — Коджак, ще дойдеш ли с Том?

Кучето замаха с опашка в знак на съгласие и двамата тръгнаха на изток. Стю се отпусна върху постелките и закри очите си с ръце.

Когато Стю отново се върна към действителността, вече се смрачаваше. Том го разтърсваше.

— Стю, събуди се! Събуди се!

Младият мъж изпитваше ужас от начина, по който времето сякаш му се изплъзваше — като че зъбните колела на механизма на собствената му реалност бавно се износваха.

Наложи се Том да му помогне да седне, тогава се закашля толкова силно, че за малко отново не припадна. Слабоумният разтревожено го наблюдаваше. Полека-лека Стю се посъвзе. Загърна се още по-плътно с одеялата, тъй като отново го тресеше.

— Какво откри, Том?

Младежът му подаде аптечка. Вътре имаше термометър, лейкопласт и голямо шише с аспирин. Стю бе изумен, че няма сила да отвърти капачката. Наложи се Том да се справи със специално приспособената капачка. Стю изпи три таблетки.