Стивън Кинг - Сблъсък

Стю се събуди, когато Том спря.

— Извинявай. Трябва да си почина. — Том замасажира ръцете си.

— Почини си колкото искаш — каза Стю. — Бързай бавно — нали знаеш тази поговорка. — Главата му пулсираше. Намери шишенцето с аспирина и изгълта без вода две таблетки. Гърлото му сякаш бе облицовано с гласпапир и някакъв садист драскаше клечки кибрит в него. Както бе очаквал, материята бе започнала да се разкъсва, но можеше да издържи още малко. Намираха се на високо възвишение. При такъв наклон лесно можеха да запалят мотора на кола.

Погледна с копнеж към лилавия триумф, спрял по средата на шосето. Скелет в ярък пуловер седеше зад волана. Автомобилът навярно можеше лесно да се управлява, но за нищо на света Стю не би могъл да вкара счупения си крак в тясното купе.

— Какво разстояние сме изминали? — попита той, но Том само сви рамене. Младежът го бе теглил през последните три часа, преди да спрат за почивка. Това говореше за феноменална сила. Том, който имаше физиката на бик, го беше теглил след себе си десет-петнайсет километра, докато Стю бе спал.

— Почини си добре — повтори той. — Не се преуморявай.

— Том е добре, Бога ми, да.

После се нахвърли върху обяда си, а Стю едва хапна. Сетне продължиха пътя си. Шосето продължаваше да се вие нагоре и Стю си каза, че това е хълмът, който му е необходим. Не намерят ли подходяща кола тук, ще им трябват поне още два часа, докато достигнат следващия хълм, а дотогава ще се мръкне. Може би ще завали дъжд или сняг, съдейки по смръщеното небе. Хубава, студена нощ под дъжда.

И сбогом, Стюарт Редман. Стигнаха до един шевролет.

— Спри — прошепна той и Том се подчини. — Огледай колата. Преброй педалите на пода. Кажи ми дали са два или три. Младежът отиде до шевролета и отвори вратата. Мумия в рокля на цветя изпада отвътре. Чантата й тупна до нея, на шосето се разпиляха монети и хартиени кърпички.

— Два — викна Том.

— Добре. Трябва да продължим нататък. Той се върна, пое дълбоко дъх и грабна дръжките на спалния чувал. Километър по нататък се натъкнаха на микробус Фолксваген.

— Искаш ли да преброя педалите? — попита младежът.

— Не, няма нужда. — Микробусът бе с три спукани гуми. Стю започваше да си мисли, че няма да намерят нищо подходящо. Стигнаха до друг микробус с една спукана гума. Можеше да бъде подменена, но Том докладва, че автомобилът има два педала. Това означаваше, че е автоматик и че е безполезен за тях. Продължиха нататък. Сега бяха на върха на хълма. Стю видя една-единствена кола пред тях — последният им шанс. Бе стар плимут модел 1970. Беше истинско чудо, че гумите му са здрави, но бе очукан и ръждясал. Никой не си бе направил труда да го поддържа; Стю познаваше този вид коли още от Арнет. Акумулаторът сигурно бе стар, а маслото почти на свършване, но на волана положително имаше розов плюшен калъф, а отзад — пудел със стъклени очи и клатеща се глава.

— Да проверя? — предложи Том.

— Да, не бива да сме много претенциозни. — Започваше да се спуска синкава мъгла.

Том прекоси шосето и надникна в колата, която бе празна. Стю седеше и трепереше в спалния чувал. Младежът се върна и заяви.

— Три педала.

Стю се опита да размисли. Главата му бучеше. Старият плимут едва ли щеше да им свърши работа. Биха могли да опитат шанса си отвъд хълма, но тогава всички коли ще бъдат в обратната посока. Другата възможност беше да пресекат разделителната ивица, която на това място бе широка около четиристотин метра… но дотогава ще се стъмни…

— Том, помогни ми да стана.

Младежът му помогна да се изправи на здравия си крак. Главата на Стю пулсираше. Притьмня му. Прегърна Том през врата и прошепна.

— Почивка…

Нямаше представа колко дълго са стояли така на пътя. Том го подкрепяше търпеливо, докато той почти изпадна в безсъзнание. Когато накрая се съвзе, осъзна, че младежът продължава да го държи. Мъглата наоколо се бе сгъстила.

— Том, помогни ми да отида до колата.

Том го подхвана през кръста и двамата се заклатушкаха към стария плимут.

— Лостчето за вдигане на предния капак — промърмори

Стю, вкопчен в бронята. По лицето му се стичаше пот и той неудържимо трепереше. Напипа лостчето, но нямаше сили да го дръпне. Показа на Том къде се намира и след миг успяха да отворят капака.

Както очакваше, двигателят беше в плачевно състояние, но акумулаторът не беше толкова зле. Върху него имаше лепенка с печат за годност до февруари 1991. Опитвайки се да разсъждава рационално въпреки бученето в главата, Стю пресметна, че сигурно е бил сменен през май миналата година.