Стивън Кинг - Сблъсък

— Ник, моля те… не говори така.

— Нарочно ти показах крака си. Знай, че тук има таблетки против инфекцията.

Том смаяно се огледа и забеляза, че вече не са на улицата, а в тъмен магазин. В аптека. От тавана, окачен на телена жица, висеше инвалиден стол.

— Да, сър? С какво мога да ви услужа?

Младежът се обърна. Зад гишето стоеше Ник с бяла престилка.

— Ник?

— Кажете, сър. — Глухонемият започна да нарежда шишенца с таблетки пред Том. — Това е пеницилин. Много е ефикасен при пневмония. Това е ампицилин, а това тук амоксицилин. Също много добро средство. А това е вицилин, най-често го дават на децата; ако другите лекарства не помогнат, използвай него. Болният трябва да пие много вода, както и сокове, но това едва ли ще е възможно. Ето защо му давай витамин С. Освен това трябва да се движи колкото е възможно повече…

— Няма да запомня всичко! — изстена Том.

— Страхувам се, че ще ти се наложи. Защото няма кой друг да го стори.

Том се разплака.

Ник се приведе и замахна. Слабоумният не усети нищо — отново имаше чувството, че ръката на Ник е безплътна и някак си преминава през него, — но въпреки това главата му се отметна, сякаш го зашлевиха силно.

— Престани! Кога ще пораснеш, Том! Бъди мъж! За Бога, дръж се като мъж!

Той се втренчи в Ник с ръка на бузата си, очите му бяха широко отворени.

— Накарай го да се движи — повтори Ник. — Накарай го да стъпва на здравия си крак. Влачи го, ако се наложи. Но го раздвижи по някакъв начин, иначе ще умре.

— Той не е на себе си — каза Том. — Крещи… крещи на хора които не са тук.

— Бълнува. На всяка цена го накарай да стане и да ходи. Направи всичко възможно. Давай му пеницилин и аспирин. Моли се. Длъжен си да направиш всичко това.

— Добре, Ник. Добре, ще се опитам да бъда мъж и да запомня всичко. Но много ми се иска да си при мен, Бога ми, колко ми се иска!

— Постарай се да направиш всичко възможно. Не искам нищо друго от теб.

Ник изчезна. Том се събуди и откри, че стои в някаква аптека до гишето за рецепти. На стъкления плот пред него бяха наредени четири шишенца с таблетки. Младежът дълго се взира в тях, после ги взе.

Том се върна в четири сутринта, целият подгизнал от мокрия сняг. Навън облаците постепенно се разсейваха и от изток просветляваше. Коджак излая радостно, а Стю изстена и се събуди. Младежът коленичи до него.

— Стю?

— Том, не мога да дишам.

— Донесох ти лекарство. Ник ми го показа. Ако го изпиеш, ще се избавиш от инфекцията. Трябва да вземеш хапче още сега. — От чантата, която бе донесъл със себе си, той извади четирите шишенца и по-голямо шише със сироп за кашлица. Ник беше препоръчал болният да пие сокове и Том бе открил доста бутилки в супермаркета на Грийн Ривър.

Стю разгледа шишенцата, взирайки се в етикетите им.

— Том, откъде ги взе?

— От аптеката. Ник ми ги даде.

— Глупости.

— Не те лъжа, така си беше. Отначало трябва да взимаш пеницилина, за да видиш дали ти помага. На кое шишенце пише пеницилин?

— На това… но, Том…

— Трябва да го пиеш. Ник заръча така. И трябва да се раздвижиш.

— Не мога да ходя. Кракът ме боли. Болен съм. — Гласът на Стю стана капризен, раздразнителен. Глас на болен.

— Трябва. Или ще се наложи да те влача. — Стю почувства, че полудява. Том сложи хапче пеницилин в устата му и той машинално го преглътна, за да не се задави. Младежът го потупа по гърба като бебе, което трябва да се оригне. Сетне го изправи и го повлече из фоайето. Коджак ги следваше и ръмжеше изплашено.

— Моля те, Боже! — забърбори Том. — Помогни ми, Боже! Стю изкрещя:

— Зная от къде да ти намеря дъска за пране, Глен! В онзи магазин за музикални инструменти. Видях я на витрината!

— Моля те, Боже — задъхваше се Том. Стю бе облегнал глава на рамото му. Беше горещ като пещ. Счупеният му крак се влачеше безпомощно.

Боулдър никога не му се бе струвал толкова далеч, както сега.

Стю се бори с пневмонията цели две седмици. Изпи литри сироп за кашлица, гроздов и портокалов сок. Напикаваше се като бебе и урината му вонеше. Том сменяше дрехите му. Том го влачеше из фоайето на хотел „Юта“. Том не спеше по цели нощи от страх, че Стю може да умре.

След два дни болният получи обрив от пеницилина и младежът започна да му дава ампицилин. На седми октомври Том се събуди и откри, че за пръв път от много време Стю спи дълбоко. Тялото му бе плувнало в пот, но челото му бе хладно. Температурата му бе спаднала през нощта. През следващите два дни Стю почти непрекъснато спеше. Том трябваше да го буди, за да му дава лекарствата и бучките захар, с които се бе снабдил от ресторанта на хотела.