Стивън Кинг - Сблъсък

На закуска попита:

— Том, наистина ли искаш да се върнеш в Боулдър?

— И да се видя отново с Фран? С Дик? Сенди? Мили Боже, искам да се върна там повече от всичко на света, Стю. Нали не са дали къщичката ми на някого?

— Разбира се, че не са. Питах се доколко ти е домиляло за Боулдър и дали не искаш да опиташ късмета си.

Том учудено го изгледа. Стю вече се канеше да му обясни какво е намислил, когато младежът възкликна:

— Мили Боже, та нали целият живот е риск?

Така всичко бе решено. Напуснаха Гранд Джънкшън в последния ден на ноември.

Не се наложи да обучава Том в основните принципи на управление на снегомобил. В гаража на Отдела за поддръжка на пътищата, намиращ се на километър от мотела, Стю откри истинско чудовище. Този снегомобил бе снабден с мощен двигател, плексигласов щит срещу силен вятър и най-важното — голям багажник, в който можеше да се смести Коджак. В един от магазините откриха всичко необходимо за пътуване, включително два чифта ски, въпреки че при мисълта, че може да му се наложи да учи Том да кара ски, кръвта на Стю се смръзваше във вените му.

Към два часа следобед през първия ден на пътуването, Стю се убеди, че предишните му страхове да заседнат някъде и да умрат от глад, са напълно неоснователни. Горите буквално гъмжаха от дивеч. Никога преди не му се бе случвало да види подобно нещо. По-късно същия ден застреля елен. Том накладе огън и го изпекоха.

След като се нахраниха до насита, Стю изпече още петнайсет килограма от крехкото месо и го натовари в багажника на снегомобила. През този ден изминаха само двайсет и пет километра.

През нощта отново сънува кошмар, но по-различен. Отново бе в родилната зала. Всичко наоколо бе опръскано с кръв. Чаршафът, с който бе покрита Франи, бе подгизнал. Тя продължаваше да пищи.

„Излиза“ — отдъхна си Джордж. „Най-после излиза, Франи, така че се напъни! Напъни се!“

И бебето се появи, обляно от кръв. Джордж го издърпа за краката, тъй като те се показаха първи.

Лори запищя. Хирургическите инструменти издрънчаха на земята.

Новороденото бе вълк с жестоко ухилено човешко лице, лицето на Флаг… времето му отново бе настъпило… не беше мъртъв, още не беше умрял… продължаваше да кръстосва по света… Франи беше родила нов Рандъл Флаг…

Стю се събуди задъхан. Дали бе викал на сън?

Том спеше дълбоко, почти скрит в спалния чувал, откъдето стърчеше косата му. Коджак се бе свил До Стю. Всичко беше наред, това бе само сън…

В този миг в нощта се раздаде вой, който постепенно се усили. Беше изпълнен с отчаяние и ужас… вой на вълк, или писък, надавай от призрака на някой убиец.

Коджак вдигна глава.

Стю настръхна.

Воят не се повтори.

Стю заспа. На сутринта, преди да тръгнат на път, Том му обърна внимание, че вътрешностите на елена са изчезнали. Наоколо се виждаха неясни следи…, но това бе всичко.

Времето се задържа хубаво, поради което стигнаха до Райфъл за пет дни. Когато се събудиха на следващата сутрин, навън бушуваше виелица. Стю заяви, че ще се наложи да останат в града, докато бурята премине, ето защо отседнаха в някакъв мотел. Том задържа отворени вратите на фоайето и Стю вкара вътре снегомобила, след което заяви, че гаражът не е лош, без да обръща внимание, че снегомобилът превърна килимите на пода в купчина парцали.

Виелицата продължи три дни. Когато се събудиха на десети декември и излязоха навън, слънцето грееше ярко и температурата се бе покачила. Снегът бе много по-дълбок и бе много по-трудно да се различават завоите по шосе № 70. Но не това тревожеше Стю в този слънчев ден. Късно следобед, когато сините сенки започнаха да се удължават, Стю изключи мотора на снегомобила и слезе; бе наклонил глава и сякаш напрягаше цялото си тяло, за да чува по-добре.

— Какво има, Стю? Какво…? — След миг Том също чу. Някъде отляво се разнасяше глух тътен, който внезапно се превърна в рев като от преминаващ експрес, сетне заглъхна. Възцари се тишина.

— Стю? — тревожно попита Том.

— Не се притеснявай — отвърна младият мъж и си помисли: „Аз ще се притеснявам и за двама ни.“

Топлото време се задържа. На тринайсети декември се озоваха близо до Шошон и все още се изкачваха по склоновете на Скалистите планини — трябваше да достигнат прохода Лъвленд, откъдето щяха да се спуснат надолу.

Непрекъснато дочуваха тътена на падащи лавини — понякога той прозвучаваше толкова близо, че не им оставаше нищо друго, освен безпомощно да чакат и да се надяват, че огромните маси бяла смърт няма да засенчат небето над тях. Предишния ден лавина бе паднала точно на мястото, където бяха стояли преди половин час, и бе погребала следите от снегомобила под тонове сняг. Стю все повече се страхуваше, че вибрацията, причинена от шума на мотора, може да причини смъртта им, предизвиквайки падането на лавина, която ще ги погребе преди да успеят да разберат какво става. Но не им оставаше нищо друго, освен да продължат пътя си и да се надяват на късмета си.