Стивън Кинг - Сблъсък

Фран протегна краката си и се загледа в тях.

— Виждаш ли нещо смешно в краката ми, Стюарт?

Младият мъж ги изгледа критично.

— Не. Само дето носиш тези смешни обувки. Пък и безспорно стъпалата ти са доста големи.

Тя шеговито го плесна.

— Маратонките са полезни за краката — пише го във всички списания. За твое сведение, нося само трийсет и шести номер, което означава, че имам малки крака.

— Но какво общо има номерът на обувките с Харолд? Хайде да се прибираме, скъпа. Късно е.

— Нищо, предполагам. Просто той непрекъснато ме гледаше в краката. Дори след събранието, когато седяхме отвън на тревата и разговаряхме. — Тя поклати глава и се намръщи. — Защо ли Харолд Лодър се интересува от краката ми?

Лари и Луси стигнаха до дома си, хванати за ръце. Лио ги бе оставил, за да се прибере при мама Надин.

Когато стигнаха до вратата, Луси каза:

— Страхотно събрание, а? Никога не съм предполагала… — Думите й секнаха, когато нечия тъмна сянка се размърда на верандата. Лари усети как страхът стяга гърлото му и си помисли уплашено: „Това е Той. Дошъл е да ме вземе… Сега ще видя лицето му.“

По-късно се питаше как така се е заблудил, защото на верандата стоеше само Надин Крос. Носеше рокля от някакъв мек сивосинкав плат, а косата й се спускаше по раменете и гърба й — черна коса с бели кичури.

„Пред нея Луси изглежда като кола, купена на старо“ — каза си той и веднага мислено се упрекна. Така говореше предишният Лари… предишният Лари? Със същия успех можеше да се каже предишният Адам!

— Надин! — разтреперано изрече Луси и се хвана за сърцето. — Ужасно ме изплаши… помислих… е, не знам какво си помислих.

Чернокосата жена не й обърна внимание.

— Мога ли да поговоря с теб? — обърна се тя към Лари.

— Сега ли? — Той косо погледна към Луси, или поне му се стори, че го е направил… по-късно не можеше да си спомни как е изглеждала Луси в този момент. Сякаш бе затъмнена, но по-скоро от по-тъмна звезда, отколкото от по-ярка.

— Мисля, че утре сутрин ще бъде по…

— Сега, Лари. Сега или никога.

Той отново погледна към Луси, този път наистина я видя и забеляза примирението, изписано на лицето й. Тя местеше поглед от Надин към Лари и обратно. Младият мъж забеляза терзанието й.

— Сега ще се прибера, Луси.

— Не, няма — заяви тя отчаяно. Сълзи блестяха в очите й. — Сигурна съм.

— Идвам си след десет минути.

— Десет минути, десет години — промълви Луси. — Дошла е за теб, Лари. Донесе ли каишката и намордника, Надин?

За Надин Луси Суон сякаш не съществуваше. Очите й, тези тъмни, огромни очи, бяха приковани в Лари. За него щяха да останат завинаги най-странните и най-красиви очи, които някога е виждал, очи, които те преследват, когато си в опасност или просто има опасност да полудееш от мъка.

— Сега се връщам, Луси — произнесе той машинално.

— Тя…

— Хайде, доизкажи се.

— Да, така и ще направя. Значи тя се появява, а аз мога да вървя по дяволите.

Побягна по стъпалата, препъвайки се на последното, запази равновесие, отвори вратата и я тресна зад себе си.

Надин и Лари дълго се гледаха, като че изпаднали в транс. „Така става понякога — помисли си младият мъж. — Срещаш нечии очи в срещуположния край на стаята и ги помниш за цял живот, или видиш в другия край на претъпкана платформа в метрото човек, който е твой двойник, или чуеш смях на улицата, напомнящ ти за смеха на първото момиче, с което си се любил…“

Но незнайно защо усети горчилка в устата си.

— Да се поразходим до ъгъла и обратно — промълви Надин. — Ще направиш ли поне това за мен?

— По-добре да се прибирам. Избрала си неподходящо време за посещение.

— Моля те! Само до ъгъла и обратно? Ако искаш, ще падна на колене и ще те помоля. Ето, виж!

И за негов ужас тя коленичи, повдигайки полата си, показвайки голите си бедра, подсказвайки му, че не само те са голи. Лари не знаеше какво става с него. Очите й бяха приковани в неговите, виеше му се свят, долавяше необикновена притегателна сила, свързана по някакъв начин с жената, коленичила пред него, с уста на нивото на…

— Стани! — грубо заповяда той. Хвана я за ръцете и я дръпна нагоре, опитвайки се да не гледа към полата й, която се бе повдигнала още повече; бедрата й бяха с цвета на сметана, не бледи като на мъртвец, а безкрайно съблазнителни.

— Хайде! — отново я подкани, но този път по-меко. Тръгнаха на запад към планините, които се извисяваха в далечината — черни триъгълници, закриващи звездите, появили се на небето след спирането на дъжда. Нощните разходки в тази посока го караха да се чувства неспокоен, но и някак авантюристично настроен, а сега, когато Надин вървеше до него, тези чувства сякаш се засилваха. Винаги бе имал много реалистични сънища, а преди три-четири нощи сънува тези планини, пълни с тролове — страшни зеленооки същества с големи глави на олигофрени и силни ръце с къси пръсти. Ръце на удушвачи. Идиоти-тролове, охраняващи планинските проходи. Чакащи да настъпи неговото време — времето на зловещия човек.