Стивън Кинг - Сблъсък

Бе открила дъсчицата за спиритически сеанси в магазин за необикновени вещи в другия край на града, но не бе посмяла да я изпробва… поне досега. Нещо я бе подтикнало да влезе в магазина и когато видя дъсчицата в шарената й кутия, в нея се поведе ужасна борба — борба, която психолозите определят като едновременно отвращение и привличане. Тогава се бе изпотила както сега, искаше й се да избяга от магазина, без да докосне кутията и същевременно копнееше да вземе кутията, тази отвратителна, шарена кутия и да я отнесе вкъщи. Последното я плашеше повече, защото й се струваше, че някой й диктува какво да стори. Накрая все пак взе кутията.

Това се случи преди четири дни. Всяка нощ изкушението се засилваше, докато тази вечер, полуобезумяла от страх, който не разбираше, бе отишла при Лари, облечена само в сиво-синята си рокля. Бе отишла веднъж завинаги да сложи край на страховете си. Очаквайки ги на верандата да се приберат от събранието, бе уверена, че най-после е взела правилно решение. Чувстваше странно опиянение, което не бе изпитвала откакто бе тичала през росната трева, бягайки от момчето. Само че този път то щеше да я хване. Щеше да му позволи да я хване. Тогава всичко ще свърши. Но когато я бе настигнал, той не я бе пожелал. Надин се изправи, притиснала кутията до гърдите си и изгаси лампата. Той я бе презрял, а нали поетът бе казал, че няма на света омраза по-голяма от тази на жена презряна. Презряната жена може да се съюзи с дявола или с неговия… слуга.

Спря, колкото да вземе фенерчето от масата в коридора. Отвътре момчето извика в съня си, смразявайки я за миг, карайки косата й да настръхне.

Сетне Надин напусна къщата.

Мотопедът й бе отвън. Преди няколко дни бе отишла с него до дома на Харолд Лодър. Защо ли го бе сторила? Не бе разменила и дузина думи с Харолд, откакто бе пристигнала в Боулдър. Но тя се чувстваше объркана и ужасена от сънищата, които се връщаха всяка нощ, дори след като престанаха да се явяват на всички останали и й се струваше, че трябва да говори с Харолд. Сега, когато запали мотопеда, си спомни, че се е страхувала от импулса си. Подобно на очаквания подтик да вземе дъсчицата, тази идея сякаш й бе продиктувана от някого. Може би от Него. Но когато се бе поддала на импулса и отишла в дома на Харолд, него го нямаше. Къщата бе заключена, единствената заключена къща, на която се бе натъкнала в Боулдър, и щорите бяха спуснати. Това много й се понрави и бе много разочарована, че Харолд го няма. Ако си беше у дома, щеше да я пусне вътре и да заключи вратата след нея. Щяха да отидат в дневната и да говорят, или да се любят, или да вършат невъобразими неща заедно, без никой да разбере.

Очевидно Харолд не обичаше да надничат в дома му.

— Какво става с мен? — прошепна тя в тъмнината, но мракът не й отвърна. Запали мотопеда, включи на скорост и потегли. На запад.

Свежият нощен въздух я ободри. „Издухай паяжините, нощни ветре! — помисли си Надин. — Какво прави човек, който е загубил всички шансове? Избира онова, което е останало. Впуска се в предопределеното му опасно приключение. Много им здраве на Лари и неговата въртиопашка, дето не може да каже две думи на кръст. Ти си над тях. Ти рискуваш… всичко.“

Най-вече себе си.

Фарът на веспата осветяваше пътя пред нея. След малко превключи на втора, тъй като шосето стана по-стръмно; намираше се на Бейслайн Роуд и се движеше към планината. Нека си правят глупави събрания. Нека се опитват да възстановят електрозахранването; нейният Любовник имаше много по-възвишени цели.

Моторът на веспата се закашля, сетне отново заработи нормално. Внезапно Надин изпита едновременно ужасяващ и някак си сексуален страх; вибриращата седалка на мотопеда я накара да почувства топлина между бедрата си. „Ами че ти си възбудена, Надин — помисли си тя развеселено, — ах, ти, палавнице!“. От дясната й страна се намираше пропаст, падането в която означаваше сигурна смърт. Ами нагоре по пътя? Е, ще види. Бе твърде късно да се върне назад и тази мисъл я накара да се почувства парадоксално свободна.

След час се озова на платото Сънрайз, макар до изгрева да оставаха няколко часа. Платото бе близо до върха на Флагстаф и хората от Свободната зона често правеха излети дотам. В ясен ден — каквито бяха повечето дни в Боулдър, поне през летния сезон — от платото се виждаха градът и шосе № 25, което водеше на юг към Денвър и сетне се губеше в маранята към Ню Мексико. На изток се простираха равнини чак до Небраска, а в по-близък план се виждаше каньонът Боулдър, подобен на рана от нож, прорязана върху склона обрасъл с борове.