Стивън Кинг - Сблъсък

Мръсни ботуши, запътили се към гроба на Запада.

Луси го чу да влиза и сърцето й подскочи. Тя му заповяда да спре, тъй като вероятно Лари идваше да прибере нещата си, но то продължаваше да бие лудешки. „Той избра мен“ — бе мисълта, която натрапчиво се въртеше в главата й придружена от силните удари на сърцето й. „Той избра мен…“

Въпреки вълнението, което бе безпомощна да контролира тя лежеше неподвижно по гръб, вперила поглед в тавана. Бе казала на Лари самата истина, когато сподели, че единствената грешка на момичета като нея и приятелката й Джолин е, че се нуждаят от много любов. Но тя неизменно бе вярна на мъжете си. Не беше измамница. Не беше мамила съпруга си, нито бе лъгала Лари и ако преди години не е живяла като монахиня… то това бе останало в миналото. Просто не можеш да поправиш вече стореното. Такава способност може би имаха само боговете, но не обикновените смъртни, което навярно бе за добро. В противен случай до последния си дъх хората биха се опитвали да поправят грешките от младостта си.

Когато знаеш, че не можеш да заличиш миналото, тогава може би ще съумееш да простиш.

По лицето й се стичаха сълзи.

Вратата се отвори и тя видя силуета на Лари, очертан в рамката.

— Луси? Будна ли си?

— Да.

— Да запаля ли лампата?

— Ако искаш.

Газта, засъска, сетне се издигна пламъче. На светлината му Луси видя бледото лице на Лари, който изглеждаше не на себе си.

— Трябва да ти кажа нещо — промълви той.

— Не, няма какво да ми казваш. Ела да си легнеш.

— Трябва да ти го кажа. Аз… — Притисна длан към челото си, сетне я прокара през косата си.

— Лари? — Луси седна в леглото. — Добре ли си?

Той заговори, сякаш не я бе чул, без да поглежда към нея.

— Обичам те. Твой съм, ако все още ме желаеш. Но не съм сигурен, че ще бъдеш щастлива. Никога няма да съм мъжът за когото мечтаеш.

— Ще рискувам. Ела в леглото.

Той се подчини. И когато свършиха да се любят. Луси прошепна, че го обича и беше искрена. Изглежда, Лари имаше нужда да чуе точно това, но все пак измина дълго време, докато заспа. Веднъж Луси се събуди (или бе сънувала, че се буди) и видя, че той стои до прозореца, взира се навън и се ослушва; лицето му, полускрито в сенките, напомняше трагическа маска. Но когато се съмна, тя си каза, че сигурно е сънувала; на дневна светлина Лари й се стори същият, както преди.

След три дни научиха от Ралф Бретнър, че Надин се е преместила да живее при Харолд Лодър. Лицето на Лари се бе сгърчило при тази новина, но само за миг, а Луси, въпреки че се презираше заради егоизма си, си отдъхна. Изглежда, случаят бе приключен.

След срещата с Лари, Надин се отби у дома за няколко минути. Отиде в дневната и запали лампата. Вдигна я и спря пред стаята на момчето. Искаше да провери дали Лари й е казал истината. Да, не я бе излъгал.

Лио лежеше върху завивката си само по гащета… одраскванията и раните му бяха заздравели, изчезнали на повечето места, а тенът му, добит от това, че едно време ходеше почти гол, също бе избелял. „Но има нещо повече“ — помисли си тя. Нещо в лицето му се бе променило — промяната бе очевидна. Нямаше го вече онова нямо, диво създание. Това вече не беше Джо. Беше просто момче, заспало след тежък ден.

Надин си спомни онази далечна нощ, когато тъкмо се унасяше и се стресна, тъй като откри, че Джо не е до нея. Това се бе случило в Северен Бъруик, щата Мейн — на хиляди километри оттук. Тя проследи момчето до верандата, където спеше Лари. Джо свирепо замахваше с ножа си и единствената преграда между него и младия мъж бе вратата с мрежа. А тя, глупачката, му беше попречила.

Омразата внезапно пламна в Надин, хвърляйки искри като кремък, удрящ се в желязо. Газената лампа трепна в ръката й сенките затанцуваха по стените. Трябваше да остави Джо да го убие. Да задържи вратата и да му позволи да мушка, да изкормва и да унищожава. Трябваше…

Момчето се обърна и изстена, като че щеше да се събуди. Размаха ръце във въздуха, сякаш отблъскваше някакво чудовище в сънищата си. Надин отстъпи назад, сърцето й биеше до пръсване. В момчето имаше нещо странно, не харесваше начина, по който реагираше, сякаш бе доловило мислите й.

Трябваше да свърши каквото трябва. И то бързо. Отиде в стаята си, където имаше само едно тясно легло, като на стара мома. Това бе всичко. Нямаше дори картина Стаята бе напълно безлична. Надин отвори гардероба и зарови зад закачените дрехи. Бе коленичила, лицето й бе оросено с пот. Извади ярко оцветена кутия, на капака на която имаше фотография на усмихнати хора, забавляващи се с някаква игра. Игра, която датираше поне от три хиляди години.