Стивън Кинг - Сблъсък

Човекът отвърна: „Ханк е от най-добрите. Обичам неговата музика.“ А после добави: „Отивам в Ню Орлийнс, ще карам цяла нощ, утре цял ден ще спя. Променил ли се е Ню Орлийнс?“ А аз: „В какво да се е променил?“ Той ми отвръща: „Нали се сещаш.“ Аз му казвам: „Ами, нали знаете — типичен южняшки град, въпреки че там има сравнително повече дървета.“ Човекът се изсмя и ми каза: „Може би ще се видим отново.“ Но аз не исках да го срещам отново, Франи. Защото очите му бяха като на човек, който е надникнал в отвъдното и е видял страшна картина. Мисля, че ако някога се сблъскам с онзи Флаг, очите му ще бъдат същите.

Пресякоха улицата и прибраха велосипедите, а Стю продължи:

— Не можех да забравя странното преживяване. Смятах да си купя някои от плочите му, но установих, че не ги искам. Гласът му… прекрасен глас, но от него ме побиват тръпки.

— Стюарт, за кого говориш?

— Помниш ли групата, наречена „Доорс“? Човекът, който спря онази нощ на бензиностанцията при Арнет, бе Джим Морисън. Сигурен съм.

Франи зяпна.

— Но той е мъртъв! Умря във Франция!

Сетне замлъкна. Защото имаше нещо странно, свързано със смъртта на Морисън. Нещо тайнствено.

— Но дали действително е мъртъв? — попита Стю. — Може би човекът, когото видях, само да е приличал на него, но…

— Наистина ли смяташ, че е бил Джим Морисън? — попита тя.

Седяха рамо до рамо на стъпалата пред сградата като малки деца, очакващи майка им да ги повика за вечеря.

— Да — отвърна Стю. — И до това лято мислех, че едва ли ще преживея нещо по-странно. Божичко, колко съм се лъгал!

— И не си го споделил с никого! — чудеше се тя. — Видял си Джим Морисън години след предполагаемата му смърт и не си казал на никого! Стюарт Редман, Господ е трябвало да ти даде закодирана ключалка вместо уста, когато си се появил на бял свят.

Стю се усмихна.

— Е, годините си минаваха, както се казва в книгите, и винаги, когато си помислех за онази нощ, все повече се убеждавах, че не е бил той. Срещнал съм просто човек, който прилича на Джим Морисън. Но през последните няколко седмици открих, че отново ме тормози този въпрос. Започвам да си мисля, че съм се самозаблуждавал. По дяволите, та той още може би е жив! Ще бъде голям майтап, нали?

— Дори да е така — каза Фран, — Джим Морисън със сигурност не е сред нас.

— Права си — съгласи се Стю. — Иначе положително щях да го позная по странните, ужасяващи очи.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Страхотна история.

— Вероятно двайсет милиона души в тази страна могат да ти разкажат подобни истории… само че за Елвис или за Хауърд Хюз.

— Грешиш относно броя им — изглежда, забрави, че сме останали шепа хора.

— Имаш право. Харолд се прояви тази вечер, нали?

— На това му казват смяна на темата.

— Ето, че съм разконспириран.

— Да — отвърна Фран на въпроса му. — Харолд действително беше в стихията си.

Той се усмихна, забелязал тревогата в гласа й и смръщеното й чело.

— Нещо май те тревожи.

— Да, но няма да го споделя. Чувствам, че си на негова страна.

— Не е честно, Фран. Аз също се безпокоя. Събирахме се два пъти… изяснихме нещата… или поне така смятахме… и ето ти го Харолд. Прави една-две мъдри забележки и няколко предложения и казва: „Нали това имахте предвид?“ А ние отвръщаме: „Да, благодаря, Харолд.“ — Той поклати глава. — Да ни предложи за общо избиране, защо не се сетихме за това, Фран? Бе умен ход. А на нас така и не ни дойде наум.

— Е, не знаехме в какво настроение ще бъдат хората. Лично аз си казвах — особено след като майка Абигейл си отиде, че ще бъдат потиснати, дори озлобени. А пък и този Импенинг с неговите злокобни предсказания…

— Питам се дали не може да го накараме да млъкне — замислено изрече Стю.

— Но нещата се развиха по друг начин. Хората бяха толкова… щастливи, че са заедно. Почувства ли го?

— Да.

— Напомни ми реакцията на публиката след реч на някой прочут евангелист. Не смятам, че Харолд го е планирал, просто е използвал момента.

— Просто не зная какво да мисля за него — промълви Стю. — Онази вечер, докато търсихме майка Абигейл, наистина ми стана жал за него. Когато Ралф и Глен се появиха, той изглеждаше направо ужасно, сякаш всеки момент ще припадне. Но когато преди малко разговаряхме на поляната и всички го поздравяваха, беше се надул като пуяк. Усмихваше се триумфално и навярно си казваше: „Е, видяхте ли колко ви струва комитетът, глупаци такива!“ Прилича на мозайка, която нито едно дете не може да нареди.