Стивън Кинг - Сблъсък

От другата страна на бележката старицата бе написала с разкривен почерк: „Притча: 11: 1–3, и Притча 21: 28–31.“ Съдията Фарис ги бе издирил в Библията с прилежанието на адвокат, подготвящ защитната си реч и в началото на дискусията прочете откъсите с треперливия си, странно пророчески глас. Глава единайсета от Притчите гласеше: „Неверните везни са гнусота пред Господа, а право теглене е Нему угодно. Дойде ли гордост, ще дойде и посрама, но мъдростта е със смирените. Непорочността на простодушните ще ги ръководи а лукавството на коварните ще ги погуби.“ Цитатът от двайсет и първа глава беше в същия дух: „Лъжесвидетелят ще загине, а човек, който говори, каквото знае, ще говори винаги. Нечестивият човек има дръзко лице, а праведният държи право пътя си. Няма мъдрост, няма разум, няма кроеж — насрещу Господа. Конят стъкмяват за деня на битката, но победата е от Господа.“

Обсъжданията, последвали речта на съдията по повод откъсите от двете библейски притчи, бяха разгорещени.

Един човек заяви зловещо, че ако се съберат номерата на притчите, се получава числото трийсет и едно. колкото са главите от Книга на откровенията. Съдията отново стана и обясни, че главите в Книга на откровенията са двайсет и две, поне в неговата Библия, освен това двайсет и едно и единайсет правят трийсет и две, не трийсет и едно. Новоизпеченият номеролог промърмори нещо, но все пак седна на мястото си.

Друг заяви, че видял светлини в небето в нощта преди изчезването на майка Абигейл и че пророк Исак потвърдил съществуването на летящите чинии… така че не е зле да обсъдят по-подробно тези явления. Този път съдията стана, за да изтъкне, че човекът бърка пророк Исак с Изекил, че не става дума за летящи чинии, а за „колело в колелото“, я че според неговото скромно мнение единствените истински летящи чинии са тези при семейните скандали.

Хората дълго говориха за странните сънища, които вече не ги навестяваха и които сега изглеждаха още по-нереални. Мнозина се изказаха по повод самообвиненията на майка Абигейл. Говориха за учтивостта й и способността й само с една дума да накара човек да се отпусне. Ралф Брентнър, който се бе притеснил от многобройната тълпа и си бе глътнал езика — но беше твърдо решен да се изкаже — стана и говори почти пет минути, добавяйки накрая, че по доброта старицата може да се сравни единствено с покойната му майка. Когато най-сетне седна на мястото си, бе готов да се разплаче.

Общо взето, дискусията напомни на Стю бдение при мъртвец. Явно повечето хора вече бяха склони да отпишат майка Абигейл. Той си каза: „Ако се върне точно в този момент, Аби Фримантъл ще бъде приета с отворени обятия и мнението й ще се зачита… но положително ще открие, че положението й неусетно се е променило.“ Ако се дойдеше до открит спор между комитета и майка Абигейл, вече не бе абсолютно сигурно, че тя ще победи. Беше си отишла, а общността продължаваше да съществува. Хората нямаше да забравят този факт, както вече бяха на път да забравят сънищата, които известно време направляваха живота им.

След събранието, повече от две дузини хора насядаха на поляната зад сградата; дъждът бе спрял, облаците се бяха разкъсали, а вечерта бе приятно хладна. Стю и Франи седяха заедно с Лари, Луси, Лио и Харолд.

— Направо ни шашна тази вечер! — обърна се Лари към Харолд, сетне побутна с лакът Франи. — Казах ти, че е невероятен, нали?

Харолд леко се усмихна и скромно сви рамене.

— Просто подхвърлих няколко идеи. Всичко, което става тук, се дължи на вас. Смятам, че точно вие трябва да доведете нещата докрай.

Сега, петнайсет минути след като двамата бяха си тръгнали от импровизираното събиране и все още на десетина минути път от дома им, Стю отново попита:

— Добре ли си?

— Да. Краката ме болят, това е всичко.

— Не бива да се преуморяваш, Франсис.

— Не ме наричай Франсис, знаеш, че мразя това име.

— Извинявай, няма да се повтори, Франсис.

— Всички мъже са мръсници и ти не правиш изключение.

— Ще се опитам да се поправя, Франсис, повярвай ми. — Тя му се изплези, но Стю почувства, че любимата му действително няма настроение и се отказа да я дразни. Беше бледа и някак апатична, коренно различна от онази Франи, която бе пяла химна с цялото си сърце преди няколко часа.

— Безпокои ли те нещо, скъпа?

Тя поклати глава, но на Стю му се стори, че в очите й проблясват сълзи.

— Какво се е случило? Кажи ми.

— Няма нищо. Именно това ме притеснява. Внезапно осъзнах, че сме останали по-малко от шестстотин души, които да пеят химна. Няма ги количките с хот дог. Нито виенското колело на Кони Айлънд. Никой не изпива по чашка в „Спейс Нидъл“ в Сиатъл. Най-после е открит начин за прекратяване на търговията с наркотици в големите градове. В нашата страна се случваха ужасни неща, но смятам, че бяхме незаслужено наказани. Разбираш ли какво искам да кажа?