Стивън Кинг - Сблъсък

Франи се изправи. Носеше красива зелена рокля и семпло колие от перли, което вероятно едно време би струвало минимум две хиляди долара. Хората заръкопляскаха, разнесоха се шеговити подсвирквания.

Фран седна, изчервявайки се смутено и преди аплодисментите да стихнат, Стю продължи:

— Господин Глен Бейтман от Уудсвил, Ню Хемпшир. Глен стана и също беше посрещнат с овации.

Лари бе представен предпоследен. Изправи се, съгледа топлата усмивка на Луси, сетне сякаш бе обгърнат от аплодисментите. Помисли си: „Едно време, в един друг свят, по време на концертите му, публиката ръкопляскаше така възторжено на хита на вечерта, глуповата песничка, наречена «Скъпа, де го твоят мъж?»“ Сега се чувстваше много по-достоен за аплодисментите. Остана прав само за секунда, но му се стори, че е изминало много време. Знаеше, че няма да откаже, ако го предложат за член на новия комитет.

Стю представи Ник последен и хората ръкопляскаха най-продължително и възторжено при вида на глухонемия младеж.

Когато най-сетне се успокоиха, Стю продължи:

— Това го няма в дневния ред, но предлагам да започнем, като изпеем химна. Надявам се, че всички помните мелодията и думите.

Хората в залата отново се изправиха на крака. Настъпи тишина, като всеки очакваше съседът му да запее. Сетне сред притихналата зала се разнесе мелодичен женски глас. Пееше Фран, но за миг на Лари му се стори, че чува своя собствен глас, че се намира не в Боулдър, а във Върмонт. Денят бе Четвърти юли, републиката бе на двеста и четиринайсет години, а Рита бе мъртва в палатката зад него, устата й бе пьлна със зелена слуз, а във вдървената й ръка имаше шишенце с таблетки.

Той настръхна и внезапно усети, че някой ги наблюдава, някой, който (както пееха едно време „Ху“) ги виждаше от хиляди километри. И този някой бе ужасяващо, извънземно същество. За миг изпита силно желание да побегне, просто да бяга и да не спира. Това тук не беше шега работа, имаше реална опасност да го сполети смърт, дори нещо по-лошо.

Към Франи се присъединиха и други гласове. Луси също пееше, стискаше ръката му, отново плачеше, другите също плачеха, плачеха за всичко, което бяха загубили, за непостижимата американска мечта, подобна на огромна, бляскава кола, полетяла в пропастта. Неочаквано споменът за мъртвата Рита бе заменен от друг спомен — с майка му се намираха на стадиона на „Янките“. Бе 29 септември и „Янките“ изоставаха малко от „Ред Сокс“ и все още имаха шансове. На стадиона присъстваха петдесет и пет хиляди зрители, всичките бяха на крака, играчите на терена бяха свалили шапките си, химнът звучеше от високоговорителите, а прожекторите осветяваха стадиона. Отвън се дочуваше тътенът на Ню Йорк, градът на нощта и светлината.

Лари също запя. Когато свършиха химна и отново се разнесоха аплодисменти, той също плачеше. Рита бе мъртва. Алис Ъндърууд също. Ню Йорк и Америка ги нямаше. Дори да победяха Рандъл Флаг, светът, изграден по-късно, никога нямаше да е същият — на тъмни улици и бляскави мечти.

Потейки се обилно под ярката светлина на лампите, Стю изброи първите точки от дневния ред. Все още бе дълбоко развълнуван от изпяването на химна. Всъщност повечето присъстващи бяха с насълзени очи.

Хората не пожелаха документите, подлежащи на ратифициране, да бъдат прочетени — което бе тяхно право при парламентарния процес — и Стю бе много благодарен. Не го биваше по четенето на глас. Глен Бейтман стана и предложи текстовете на двата документа да се превърнат в закони за Свободната зона.

Някой от задните редици извика:

— Поддържам предложението!

— Тези, които са съгласни с предложението да кажат „да“ — обяви Стю.

— ДА! — извикаха дружно всички. Коджак, който спеше до седалката на Глен, отвори очи, премигна и положи муцуна на предните си лапи. Миг по-късно отново повдигна глава, тъй като присъстващите бурно ръкопляскаха сами на себе си. „Харесва им да гласуват — помисли си Стю. — Така имат усещането, че отново владеят положението. Господ ми е свидетел, че имат нужда от това чувство. Всички се нуждаем от него.“

Внезапно се почувства напрегнат, питаше се какви ли неприятни изненади му предстоят.

— Третата точка от дневния ред гласи… — започна той и отново се изкашля. Микрофонът запищя, а по челото на младия мъж изби пот. Фран спокойно го наблюдаваше и му кимна да продължи.

— … Избиране на комитет от седем души за управляването на Свободната зона в Боулдър. Това означава…

— Господин председател? Господин председател!