Стивън Кинг - Сблъсък

Измина доста време, преди да заспи.

Зазоряваше се, а майка Абигейл лежеше будна и опитваше да се моли.

Сетне стана, запали газената лампа и коленичи, както беше по нощница. Долепи чело до Библията, отворена на мястото, където се описваше покръстването на стария упорит Сав, отправил се към Дамаск. На пътя го ослепила силна светлина и от очите му паднала пелена. Деянията на апостолите бе последната книга от Библията, където доктрината бе подкрепена от чудеса, а какво друго са чудесата, ако не дело на Божията ръка?

О, пред нейните очи също имаше пелена. Дали й бе съдено някога да прогледне?

Единствените звуци в стаята идваха от съскането на газената лампа, тиктакането на стенния часовник и собствения й тих глас.

— Покажи ми къде съгреших, мили Боже. Зная, че съм пропуснала нещо, което си искал да видя. Не мога да спя, не мога да ям и не усещам присъствието ти, Господи. Имам чувството, че отправям молитвите си в повреден телефон, но точно сега времето не е подходящо за подобни изпитания. Къде съгреших? Отговори ми, Господи! Нека да чуя тихия ти глас в сърцето си.

И тя наистина се заслуша. Закри очи с изкривените си от артрит пръсти и се приведе още повече, опитвайки се да проясни съзнанието си. Но там бе тъмно, тъмно като кожата й, тъмно като плодородна почва, която очаква да бъде засята.

— Моля те, Господи, моля те, Господи…

Но пред очите й изникваше единствено пътека, прорязваща море от царевица. Там стоеше жена с торба, пълна с току-що заклани пилета. И ето че невестулките се появиха.

Втурнаха се напред и се опитаха да разкъсат торбата с острите си зъби. Усещаха миризмата на кръв — засъхналата кръв на греха и прясната кръв на птиците, принесени в жертва. Чу как старата жена извисява глас към небето, но гласът й бе тих и писклив, раздразнен глас, който не молеше смирено да пребъде волята Божия, каквото и да й бе отредил той, а настойчиво молеше Бог да я спаси, за да може да довърши делото си… сякаш знаеше какво е Неговото желание и можеше да подчини Неговата воля на своята. Невестулките ставаха все по-смели; в торбата се появиха големи дупки. Пръстите на старицата бяха стари и слаби, а когато свършеха с пилетата, невестулките щяха да се заемат с нея. Да. Щяха… да направят…

Изведнъж те, скимтейки, се разбягаха в различни посоки, изоставяйки торбата, и тя си помисли ликуващо: „Все пак Бог ме спаси! Благодаря ти Боже, че спаси своята покорна робиня!“

„Не Бог, а аз те спасих, стара жено!“

Тя се извърна, в сърцето й се надигна страх, изгарящ като разтопена мед. Проправяйки си път в царевицата, като сребрист призрак, към нея се приближаваше огромен планински вълк, челюстите му бяха отворени в подигравателна усмивка, очите му горяха. На дебелия му врат имаше нашийник от ковано сребро, напомнящ варварско украшение. От нашийника висеше малък камък от черен кехлибар, а по средата му се виждаше миниатюрна пукнатина, напомняща око или ключ.

Тя се прекръсти и направи знак срещу зловещия призрак, но челюстите на вълка се разтегнаха в още по-широка усмивка, розовият му език увисна между тях.

„Ще дойда за теб, майко. Не сега, но скоро. Ще ви подгоним както кучета преследват сърни. Аз съм всичко лошо, което си си представяла, дори нещо повече. Аз съм магьосник. Аз съм този, от когото зависи бъдещето. Твоите хора ме познават по-добре от теб, майко. Наричат ме Джон Завоевателя.“

„Махни се, в името на Бога!“

Но бе ужасена. Не заради хората около себе си, които във видението й бяха пилетата в торбата, а за самата себе си. Страхуваше се за душата си.

„А ти, неговата дясна ръка, си само една слаба жена.“

„Не! Не е вярно! Силата ми е за десетима! Ще полетя като орлите…“

Но вълкът само се усмихваше и се приближаваше. Тя потръпна, усещайки вонящия му дъх на хищник. Това бе кошмарът, който я преследваше денонощно и тя се страхуваше до смърт. А вълкът, все така ухилен, започна да говори с два гласа — задавайки въпроси и отговаряйки си сам:

— Кой накара камъкът да пусне вода, когато бяхме жадни?

— Аз — дочу се едновременно ликуващ и боязлив глас.

— Кой ни спаси, когато силите ни отслабнаха? — попита ухиленият вълк, муцуната му сега бе на няколко сантиметра от нея, дъхът му бе като воня в кланица.

— Аз го сторих. — Той захленчи и се приближи още повече, усмихнатата му паст бе пълна с остри зъби, очите му — черни и надменни. — Падни на колене и възхвали името ми, аз донесох вода в пустинята, възхвали името ми, аз съм добрият и верен слуга, който донесе вода в пустинята, моето име е същото като името на Господаря ми…