Стивън Кинг - Сблъсък

Тръгнаха обратно по пътя. Боклукчията вървеше пред Хлапето. Краката едва го държаха. Хлапето ситнеше след него, коженото му яке шумолеше. По кукленските му устни играеше едва забележима, но някак сладка усмивка.

Когато стигнаха до първото задръстване, вече беше почти тъмно. Фолксвагенът микробус лежеше на едната си страна.

Вътре имаше три-четири трупа, представляващи маса от преплетени крайници и, слава Богу, че беше твърде тъмна за да се видят добре. Хлапето заобиколи микробуса и застана на банкета, оглеждайки мястото, откъдето бяха минали преди около десет часа. Още си личаха следите от левите му гуми, ала тези от десните липсваха, тъй като част от банкета бе паднала в пропастта.

— Невъзможно — отсече Хлапето. — Няма да стане, ако не направим някои размествания. Ти мълчи и слушай мен.

За един кратък миг на Траш му се прииска да го блъсне в бездната. Ала точно тогава Хлапето се обърна към него и насочи пистолетите си небрежно към корема му.

— Ей, Траши, признай си, че май кроеше лоши планове. Не се опитвай да отричаш. Чета те като отворена книга.

Боклукчията енергично поклати глава.

— Гледай да не допуснеш някоя грешка по отношение на мене, Траши. Това е едничкото нещо, което не бива да правиш. Сега почвай да буташ микробуса. Имаш петнадесет минути.

Почти в средата на шосето бе спрял остин. Хлапето отвори вратата, небрежно изхвърли навън подутия труп на млада жена (ръката й се откъсна, но той разсеяно я хвърли встрани, сякаш бе пилешка кълка, която току-що бе оглозгал) и седна на мястото на мъртвата, като краката му останаха да висят навън. Размаха доброжелателно пистолетите си към свития и треперещ Траш.

— Времето тече, приятелче. Я, ама ти си се подмокрил, Траши. Захващай се за работа, остават ти само дванадесет минути, хайде, идиот такъв, почвай…

Траш сложи ръце на микробуса. Напрегна мускулите си и го тласна. Микробусът се поотмести вероятно на не повече от два сантиметра. В сърцето му надеждата — този неизкореним плевел на човешката душа — бе започнала отново да цъфти. Хлапето беше импулсивен, лишен от рационална мисъл, направо луд за връзване, както биха се изразили Карли Йетс и приятелчетата му от билярдната зала. Може би, ако успееше да бутне микробуса в пропастта и отвореше път за скъпоценната кола на Хлапето, лудият щеше да го остави жив.

Може би.

Сведе глава, хвана здраво бронята на фолксвагена и го тласна с все сила. Болка скова ръката му, наскоро пострадала при изгарянето и той знаеше, че едва заздравялата рана щеше лесно да се отвори. Тогава болката щеше да бъде непоносима.

Микробусът помръдна още малко. Потта се стичаше от челото му на мазни капки като топло машинно масло и караше очите му да смъдят.

Хлапето си тананикаше някаква песен. Мелодията се прекъсна рязко, като счупена съчка. Траш се озърна тревожно. Хлапето бе излязъл от колата и се взираше в платната за насрещно движение. Отвъд тях се издигаше склон, обрасъл в ниски храсти, който скриваше небето от погледите им.

— Какво беше това? — прошепна Хлапето.

— Нищо не съм…

В този миг обаче чу нещо. Шум от падащи камъчета от другата страна на пътя. Изведнъж си припомни съня си в най-пълни подробности и усети как кръвта му се смразява и устата му пресъхва.

— Кой е там? — изкрещя Хлапето. — По-добре отговори! Казвай или ще стрелям!

И му отговориха. В нощта се надигна вой като дрезгава сирена, като ту се засилваше, ту затихваше в гърлено ръмжене.

— Пресвети Боже! — възкликна Хлапето с изтъняло гласче. По склона от отсрещната страна на пътя слизаха вълци.

Някои от тях дори вече пресичаха разделителната ивица между платната. Бяха огромни сиви животни, с червени очи, от зейналите им муцуни течаха лиги. Бяха над двадесет. Траш отново се напика от ужас.

Хлапето заобиколи багажника на колата, насочи пистолетите си към вълците и започна да стреля. Ехото от изстрелите, напомнящо картечен откос, се повтаряше безкрайно сред планинските чукари. Траш извика и запуши ушите си с пръсти. Миризмата на барут го задуши.

Вълците бавно продължаваха да се приближават. Очите им… Боклукчията не можеше да отмести поглед от очите им.

Не бяха като очите на обикновените вълци, в това беше абсолютно убеден. „Това са очите на техния господар“ — помисли си той. Техният господар беше и негов господар. Изведнъж си спомни за молитвата си и страхът му се стопи. Свали ръце от ушите си. Не усети дори, че гащите му са мокри. Усмихна се.