Стивън Кинг - Сблъсък

„Високо в Скалистите планини в Колорадо видях да валят шевролети от небето“ — помисли си Траш. За малко да се разсмее затова бързо прикри уста с ръка. Ако Хлапето го забележеше, че се усмихва, сигурно щеше да му отнеме всякаква възможност да се усмихва и занапред.

Хлапето се върна при колата с маршова стъпка. Старателно пригладената му коса блестеше на слънцето. Имаше вид на митологично влечуго — джудже. Очите му щяха направо да изскочат от орбитите от гняв.

— Не оставям колата. Чу ли ме? По никой начин. Няма да я оставя. Ти тръгвай, Траши. Иди да видиш къде свършва това скапано задръстване. Може да има някой камион на пътя, не знам. Знам само, че не можем да се върнем назад. Бордюрът се изрони. Ще паднем в пропастта. Но ако се окаже, че причината е някой камион, хич не ми пука. Ще ги прескоча тия скапаняци един по един, ще ги избутам в пропастта. Мога да го направя, повярвай ми. Тръгвай, копеле.

Траш не му възрази. Тръгна полека по пътя, като заобикаляше спрелите коли. Беше готов да се наведе и да хукне да бяга в случай, че Хлапето започне да стреля по него. Но му се размина. Когато Боклукчията реши, че вече е в безопасност (тоест извън обсега на пистолетен изстрел), се покачи върху един камион и погледна назад. Хлапето, миниатюрен уличен пънкар от ада, наистина приличаше на кукла от това разстояние — стоеше прав, подпрян на колата и надигаше бутилката. Траш искаше да му махне за сбогом, но размисли и се отказа.

Боклукчията тръгна на път в около десет и половина сутринта. Напредваше бавно. Често му се налагаше да се катери по багажниците и покривите на коли и камиони, спрели плътно един до друг, и когато стигна до първата табела с надпис: „ТУНЕЛЪТ Е ЗАТВОРЕН“, вече беше три следобед. Беше извървял двадесетина километра. Не беше много, особено за човек, прекосил половината страна на велосипед, но като се имаха предвид препятствията, които трябваше да преодолява, счете това разстояние за значително Можеше досега да се е върнал при Хлапето, за да му съобщи, че е невъзможно да продължат с колата… ако изобщо бе имал намерение да се върне при него. Естествено, че не възнамеряваше да го стори. Не бе чел много исторически книги (след електрошоковата терапия четенето взе да го затруднява) и заради това не знаеше, че в минали времена крале и императори убивали куриерите, които им носели лоши вести.. Ала дори това, което знаеше за Хлапето, му бе достатъчно, за да не иска никога повече да го види.

Стоеше и тъпо гледаше черните букви върху оранжев фон във формата на ромб. Знакът бе съборен и затиснат от гумата на едно „Юго“, което имаше вид на най-старото на земята. „ТУНЕЛЪТ Е ЗАТВОРЕН.“ Какъв тунел? Траш се вторачи, засенчвайки очи с ръка, и му се стори, че вижда нещо в далечината. Измина още около триста метра, катерейки се по превозните средства там, където нямаше друг начин да мине, и се озова пред огромна камара катастрофирали коли и трупове. Някои от колите и камионите бяха изгорели. Голяма част от тях бяха военни. Повечето трупове бяха в униформа. Отвъд бойното поле — Траш беше уверен, че тук бе имало сражение — продължаваха безкрайните върволици от коли, които се губеха в два отвора, пробити в грамадна скала, на която висеше огромен надпис: „ТУНЕЛ «АЙЗЕНХАУЕР».“

Той тръгна напред с разтуптяно сърце. Не знаеше какво да прави. Двете дупки в скалата го плашеха и колкото повече се приближаваше до тях, толкова повече страхът му се превръщаше в истински ужас. Би проявил разбиране към чувствата, които Лари Ъндърууд бе изпитал, прекосявайки тунела „Линкълн“. В този момент те бяха две сродни души, които, макар да не се познаваха, бяха преживели един и същ сковаващ страх.

Основната разлика беше в това, че ако тясната метална пътека за пешеходци в тунела „Линкълн“ се намираше високо над платното, то тука бе на равнището на пътя, така че някои коли дори се бяха опитали да заобиколят по нея и така си бяха останали — с две гуми на шосето и две — върху пътеката. Тунелът беше дълъг четири километра. Единственият начин да се мине през него беше да се пълзи от кола на кола в непрогледен мрак. Щеше да му отнеме часове.

Траш почувства как тялото му олеква.

Стоя дълго, вперил очи в тунела. Преди месец Лари Ъндърууд бе влязъл в своя тунел, въпреки страха си. След дълъг размисъл Траш се обърна и тръгна обратно към Хлапето, прегърбен, с треперещи устни. Не само липсата на удобно място за минаване го накара да се откаже (той бе живял в Индиана и нямаше никаква представа колко е дълъг тунелът „Айзенхауер“). Лари Ъндърууд бе воден от егоизма си, от необходимостта да оцелее. Ню Йорк бе остров, логиката му подсказваше, че трябва да се махне от него. През тунела беше най-прекият път. Затова щеше да го прекоси колкото се може по-бързо, все едно, че пие особено неприятно на вкус лекарство — стиска носа си и преглъща бързо. А Трашкан бе смазан човек, винаги готов да се примири. Беше свикнал да понася ударите на съдбата и на собствената си необяснима природа… и ги приемаше със сведена глава. А и срещата му с Хлапето беше имала катастрофални последици върху психиката му — бе го лишила от мъжественост и му бе промила мозъка. Бяха се возили с такава скорост, която можеше да предизвика мозъчно увреждане. Бе заплашен със смърт, ако не изпие цяла бира на един дъх и без да я повърне след това. Бяха извършили с него содомия, навирайки в ануса му дуло на пистолет. За малко не бе полетял в бездънна пропаст. Нима след всичко преживяно можеше да събере достатъчно смелост да пропълзи през някаква дупка, пробита в основата на планината, където щеше да се сблъска с кой знае какви ужасии в тъмното? Не беше в състояние. Друг навярно би успял, но не и Траш. Освен това имаше и известна логика в решението му да се върне. Действително това беше логиката на един пребит, смазан и почти побъркан човек, но не бе лишена от основание, макар и перверзно. Той не се намираше на остров. Дори ако му се наложеше през остатъка на деня, а и през целия утрешен ден да търси обиколен път през планината, вместо през тунела, беше готов да го направи. Вярно е, че трябваше да се върне при Хлапето, но допускаше, че онзи може да е променил решението си и да е тръгнал нанякъде въпреки твърденията си, че няма да го стори. А може би беше мъртвопиян? Възможно бе дори да е мъртъв (макар Траш искрено да се съмняваше, че ще има такъв късмет). В най-лошия случай, ако Хлапето беше още там и го чакаше да се върне, той щеше да се скрие, докато се стъмнеше и тогава щеше да се прокрадне край него тихо