Стивън Кинг - Сблъсък

Изплаши се.

„Те не са дошли за теб, мой верен и предан слуга. Разбираш ли?“

Сетне животните като по магия изчезнаха. Сивите вълци ги нямаше.

„Наблюдавай — предупреди го гласът. — Чакай.“

Това беше краят на съня. Събуди се. Слънцето светеше в прозореца на стаята. Хлапето стоеше пред него. Нямаше и помен от жестокото му напиване предната нощ, когато бе намалил значително запасите от производството на вече несъществуващата компания „Адолф Коър“. Косата му беше пак грижливо вчесана в сложната, бляскава, вълнообразна прическа. С възхищение гледаше собственото си отражение в огледалото. Беше сложил якето си на облегалката на един стол. Заешките крачета висяха като трупове на бесилка.

— Ей, боклук! Мислех, че пак ще ми се наложи да ти намажа ръката, за да те събудя. Хайде, очаква ни голям ден. Много неща ще се случат днес, прав ли съм?

— Абсолютно — отвърна Траш със странна усмивка.

Когато Боклукчията се пробуди вечерта на 5 август, осъзна, че лежи върху масата за блакджак в казиното на грандхотела. На един стол пред него седеше млад мъж с провиснала сламеноруса коса и слънчеви очила с огледални стъкла. Първото, което Траш забеляза, беше черният камък, който висеше върху голите му гърди. Черен, с червена жилка в средата. Като око на вълк в нощта.

Искаше да каже, че е гладен, но от устата му излезе само нечленоразделно ломотене.

— Май си прекарал доста време на слънце — каза Лойд Хенрайд.

— Ти ли си човекът? — прошепна Траш. — Ти ли си…

— Шефът ли? Не, не съм аз. Флаг е в Лос Анжелес. Но знае, че си тук, говорих по радиото с него днес следобед.

— Ще дойде ли?

— Какво? Само заради тебе ли? Бога ми, не! Ще дойде, когато прецени. — И той зададе на Траш същия въпрос, който бе задал и на високия мъж сутринта. — Нямаш търпение да се срещнеш с него, нали?

— Да… не… не знам.

— Е, както и да е, скоро ще имаш тази възможност.

— Жаден…

— Да, добре, ето. — Подаде му голям термос с черешов сок. Траш го изпи на един дъх, после се преви на две, притисна корема си с ръце, пъшкайки. Когато болката попремина, той погледна Лойд с благодарност.

— Мислиш ли, че ще можеш да хапнеш нещо?

— Да.

Лойд се обърна към мъжа, който стоеше зад него. Той се забавляваше, като въртеше рулетката и пускаше малкото бяло топче да подскача по нея.

— Роджър, кажи на Уитни или на Стефани-Ан да приготвят на тоя човек един-два хамбургера и пържени картофи. Не, по дяволите, какви ги приказвам? Ще повърне всичко. Супа. Нека му приготвят малко супа. Искаш ли?

— Каквото и да е — прошепна с благодарност Траш.

— При нас имаме един, който се казва Уитни Хорган. Преди е бил месар. Дебел е, истински чувал, пълен с лайна, ама как готви само! Божичко! А и тук имаме всичко. Генераторите още действаха, когато се нанесохме, и фризерите бяха пълни с храна. Вегас, а! Няма втори като него.

— Да — съгласи се Траш. Непознатият му допадаше, макар че още не знаеше името му. — Това е Сибола.

— Какво каза?

— Сибола. Търсена от мнозина.

— Да, много хора са го търсили през годините, но и много са съжалявали, че изобщо са го намерили. Е, ти можещ да го наричаш както си искаш, приятелче, имаш вид сякаш малко ти е оставало да се изпържиш по пътя за насам. Как се казваш?

— Траш.

Лойд явно изобщо не се изненада от името му, а му подаде ръка. По върховете на пръстите му личаха белезите от престоя му в затвора във Финикс, където за малко не умря от глад.

— Казвам се Лойд Хенрайд. Радвам се да се запозная с теб, Траш. Добре дошъл на борда на добрия кораб „Захарно петле“.

Боклукчията стисна ръката на Лойд и трябваше да положи усилие да не се разплаче от благодарност. Доколкото си спомняше, за пръв път в живота му някой му подаваше ръка. Най-сетне го смятаха за човек. Най-сетне беше част от нещо. Бе готов да прекоси два пъти по-голямо разстояние в пустинята, беше готов да изгори и другата си ръка и двата си крака, за да получи това, което имаше в момента.

— Благодаря — промърмори той. — Благодаря, господин Хенрайд.

— Мамка му, брато, ако не ми викаш Лойд, направо изхвърляме супата през прозореца.

— Добре, Лойд. Благодаря ти, Лойд.

— Така е по-добре. След като се нахраниш, ще се качим горе и ще те настаним в самостоятелна стая. Шефът е намислил нещо специално за тебе, но и без това има толкова работи за оправяне. Възстановихме някои обекти, но ни чака още много работа в града. Един екип работи на язовира, опитваме се да пуснем тока. Друг екип работи по снабдяването с вода. Имаме групи от разузнавачи, които дневно довеждат от шест до осем човека, но засега няма да те обременявам с подробности. Пекъл си се достатъчно на слънце, та да ти държи влага един месец напред.