Стивън Кинг - Сблъсък

(като невестулка)

и да се шмугне като горско животинче в храсталака. После щеше да продължи на изток, докато намери онова, което търсеше.

Върна се при камиона, от чийто покрив бе видял за последен път Хлапето и неговата митична спортна кола, доста по-бързо, отколкото преди. Този път не се покатери, защото силуетът му щеше да се очертае ясно на фона на притъмнялото небе, а вместо това колкото се може по-тихо запълзя между колите. Хлапето може би стоеше нащрек, в очакване. С човек като него просто не знаеш какво да очакваш и не можеш да си позволиш да рискуваш. Съжали, че не е взел със себе си пушка от войниците, въпреки че никога през живота си не бе стрелял. Продължи да пълзи. Камъчетата се забиваха болезнено в деформираната му ръка. Беше осем часът и слънцето се беше скрило зад планината.

Траш спря зад багажника на поршето, в което се бе разбила бутилката с уиски и предпазливо се надигна. Да, ето там беше колата на Хлапето, с крещящата златна боя, с изпъкналото предно стъкло, с перката на акула, която се очертаваше ярко на вечерното небе с цвят на синка. Хлапето седеше отпуснато на седалката зад кормилото, със затворени очи и отворена уста. Сърцето на Траш затуптя, предусещайки победата.

„Мъртвопиян!“ — отмерваше като припев сърцето му сричките на думата. — „Мъртвопиян! Мъртвопиян!“ — Траш си помисли, че може да е на четиридесет километра оттук, когато Хлапето се събуди от пиянския си сън.

Все пак трябваше да внимава. Пробягваше от кола до кола като водно конче по застинала езерна повърхност Спортният автомобил остана вляво от него. Той прекосяваше все по-широките пролуки между превозните средства. Колата на Хлапето бе някъде по диагонал на него; после — точно зад него; после му оставаше само да се отдалечи от оня откачен…

— Хей, кретен, я стой.

Траш се вцепени на място. Подмокри гащите и паниката превърна съзнанието му в подплашен черен кос, лудешки размахващ крила.

Полека извърна глава, жилите на врата му изпукаха, сякаш бяха панти на вратата на изоставена къща. Пред него стоеше Хлапето във великолепна риза на зелени и златни ивици и изтъркани панталони от рипсено кадифе. В двете си ръце държеше по един 45-калибров пистолет, а на лицето му бяха изписани омраза и ярост.

— Само ппппп-проверявах… — чу Траш собствения си глас. — За да съм сигурен, че пппъпъ-пътят е чист.

— Точно така, като лазеше на четири крака, идиот такъв. Сега ще ти очистя шибания път. Ставай.

Боклукчията някак успя да се изправи на крака, като се хвана за дръжката на една кола. Дулата на пистолетите, които Хлапето бе насочил срещу него, му се струваха големи колкото гърлото на тунела „Айзенхауер“. Смъртта беше насреща му. Разбираше това добре. Нямаше думи, с които да умилостиви убиеца си този път.

Отправи безгласна молитва към тайнствения човек: „Моля те… да бъде волята ти… ще отдам живота си за теб?“

— Какво има нататък? — попита Хлапето. — Катастрофа ли?

— Тунел. Страхотно задръстен. Затова се върнах, за да ти кажа. Моля те…

— Тунел — изпъшка Хлапето. — Исусе, шибан Христе! Да не ме лъжеш, педераст такъв? — смръщи се пак той.

— Не! — Кълна се, че не те лъжа! На табелата пишеше тунел „Ейсенхувър“. Мисля, че така пишеше, макар че имам проблеми с дългите думи. Аз…

— Затваряй си плювалника. На какво разстояние се намира?

— Петнадесет километра. Може би дори повече.

Хлапето замълча за миг и впери поглед на запад. После се вторачи с блестящи очи в Траш.

— Искаш да кажеш, че задръстването продължава цели петнадесет километра? Лайнян лъжец! — Той направи движение, сякаш щеше да натисне спусъците и на двата пистолета. Боклукчията се развика като жена и закри очите си с длани.

— Не те лъжа! Не те лъжа! Кълна се! Кълна се!

Хлапето го изгледа втренчено, след миг свали двата пистолета и заяви усмихнато:

— Ще те убия, Траши. Ще ти отнема шибания живот. Но преди това ще се върнем до онази купчина коли, която заобиколихме тази сутрин. Ти ще бутнеш микробуса в пропастта, а аз ще се върна и ще намеря друг път, по който да мина. Не си оставям колата — добави той раздразнен. — По никой начин.

— Моля те, не ме убивай — прошепна Траш. — Моля те.

— Ако успееш да махнеш онзи микробус от пътя за по-малко от петнадесет минути, ще си помисля по въпроса. Чаткаш ли?

— Да — отвърна Траш. Само че той беше надникнал в дълбините на тези неестествено искрящи очи и онова, което видя там, го накара да изгуби всякаква надежда.