Стивън Кинг - Сблъсък

„Хей, бързо си скрийте кибрита, щото идва Боклукчията!“

„Хей, Траш! Какво каза старата дама, когато й изгори чека за пенсията?“

„Напикаваш ли се честичко в леглото, Боклук?“

Пот обля тялото му. Почувства се нечистоплътен, въпреки, че беше взел душ, след като Лойд излезе от стаята му. Спомни си лицето си, отразено в огледалото на банята — бе покрито със зарастващи рани; тялото му — мършаво, очите му — малки и хлътнали дълбоко в кухините си. Да, щяха да му се присмеят. Вслуша се в гласовете им, в потракването на вилици, лъжици, чаши и си помисли, че може би ще е най-добре просто да изчезне.

В този момент си спомни как вълкът бе хванал ръката му — толкова нежно — и как го бе отвел далеч от металната гробница на Хлапето. Изправи гърба, вдигна глава и влезе. Няколко души му хвърлиха бегъл поглед, после продължиха да разговарят и да се хранят. Лойд, който седеше на голяма маса в средата, му махна да се приближи. Траш си проправи път между масите. Заедно с Лойд седяха още трима души, пред които имаше чинии, пълни с шунка с пържени яйца.

— Сервирай си сам — подкани го новият му приятел. Траш си взе табла и си сипа от храната. Зад тезгяха някакъв мъж, облечен като готвач в доста омърляни дрехи, не сваляше очи от него.

— Вие ли сте господин Хорган? — попита срамежливо Боклукчията.

Човекът се усмихна, разкривайки дупки от липсващи зъби.

— Да, обаче така до никъде няма да я докараме, ако ми викаш „господин“, момче. Викай ми Уитни. По-добре ли си? Когато пристигна, изглеждаше така, сякаш целият Божи гняв се е изсипал върху тебе.

— Да, чувствам се много по-добре.

— Сипи си от яйцата. Колкото искаш. По-малко обаче яж от пърженото месо. На твое място не бих го докоснал. Доста е жилаво. Радвам се, че си при нас, момче.

— Благодаря.

Траш се върна при масата на Лойд.

— Траш, това е Кен Димот. Плешивият е Хектор Дроган. А това хлапе тук, което се опитва да си отгледа на лицето буйната растителност, дето никне в изобилие по задника му, се нарича Ейс Хай.

И тримата му кимнаха.

— А той е новото ни попълнение. Казва се Траш — представи го Лойд.

Всички се ръкуваха с него. Траш започна да яде от яйцата. Погледна младия мъж с рехавата брадица и му каза с тих, почтителен глас:

— Бихте ли ми подали солта, господин Хай. Настъпи миг на изненада, в който всички се спогледаха, след това избухнаха в смях. Боклукчията усети как паниката се надига в гърдите му, когато осъзна, че се смеят, но после разбра, че не му се подиграват. Никой тук нямаше да го попита защо не е запалил училището вместо църквата. Никой тук нямаше да му се подиграе за това, че е изгорил чека на старата Семпъл. И той можеше да се усмихне, ако искаше. Така и направи.

— Господин Хай — хилеше се Хектор Дроган. — О, Ейс, ама че майтап! Господин Хай. Много е гот. Гоооосподин Хаааай! Майко, направо ме убива.

Ейс Хай подаде на Траш солта.

— Просто Ейс, приятелю. Ако ми викаш така, ще се отзова веднага, а на господин Хай не кънтя. Разбра ли?

— О’кей. Така да бъде.

— О, господин Хааай! — продължаваше Хек Дроган, опитвайки се да имитира смирения тон на Траш. После отново избухна в смях. — Ейс, това няма да можеш да го преживееш, кълна се, няма да можеш.

— Може и да си прав, но може и да доживея деня, когато само така ще ме наричат — отвърна той и стана, за да си вземе още яйца. Сложи за миг ръка на рамото на Траш, когато мина покрай него. Ръката му беше топла и твърда. Беше ръка на приятел, не на човек, който ще те удари и ще ти причини болка.

Трашкан продължи да се храни, изпълнен с топли чувства. Усещането за доброта му бе толкова чуждо, като да беше някаква болест. Докато се хранеше, се опита да го изолира и го анализира. Вдигна очи, огледа лицата на хората наоколо му и внезапно осъзна какво изпитва. Щастие.

Помисли си: „Сред какви симпатяги съм попаднал.“ Веднага след това дойде и следващата му мисъл: „Аз съм си у дома.“

Този ден го оставиха да се наспи, ала на следващия го откараха с автобус заедно с още много хора на язовирната стена „Боулдър“. През целия ден увиваха медни жици около шпинделите на изгорели електромотори. Беше седнал на една пейка с изглед към езерото Мийд. Никой не го надзираваше. Боклукчията реши, че няма надзиратели, защото всички обичат работата си, както я обичаше той.

На следващия ден обаче разбра, че се е лъгал.

Беше десет и петнадесет сутринта. Траш седеше на своята пейка и се занимаваше с медните жици. Докато пръстите му работеха, съзнанието му бе заето с друго. Съчиняваше химн в чест на тайнствения човек. Реши, че ще е добре да вземе някоя голяма книга (книга!) и да започне да записва в нея мислите си за него. Може би хората щяха да пожелаят да прочетат именно такава книга някой ден. Особено тези, които споделяха чувствата му към загадъчния му благодетел.