Стивън Кинг - Сблъсък

— Не, не те познавам. Не те познавам, а и хич не искам.

Хек отново закрещя. Четиримата мъже, които го държаха, се задъхваха от борбата.

— Започвайте — нареди Лойд.

Повлякоха Хек напред. Един от онези, които го държаха, го спъна с крак и Хек падна върху кръста. Междувременно Уинки бе почнал да чете напечатания лист, окачен на дъската, на висок глас, който накъсваше виковете на Хек като стърженето на електрически трион.

— Внимание, внимание, внимание! По заповед на Рандал Флаг, Вожд на народа и Първи гражданин, този мъж, Хектор Алонсо Дроган, се осъжда на смърт чрез разпъване на кръст като наказание за употреба на наркотици.

— Не! Не! Не! — изкрещя Хек диво. Лявата му ръка бе хлъзгава от пот и Ейс Хай я изпусна. Действайки инстинктивно, Траш коленичи и натисна ръката му към кръста. Само секунда по-късно Уитни застана до него с дървения чук и два пирона в ръка. Цигарата продължаваше да виси от устата му. Приличаше на човек, който има да поправя нещо дребно в задния си двор.

— Да, така е добре, дръж го точно така, Траш. Ще го закова. Няма да отнеме и минута.

— Наркотиците са забранени в Народното общество, защото пречат на тези, които ги взимат, да отдадат всичко, на което са способни, за благото на това общество — продължаваше да декламира Уинки. Говореше бързо, като да ръководеше търг, а очите му непрестанно се присвиваха, ококорваха, намигаха. — Особено в този случай, когато обвиняемият Хектор Дроган бе заловен с голямо количество кокаин и необходимите пособия за приемането му.

Сега крясъците на Хек бяха толкова оглушителни, че можеха да счупят и кристална вещ, ако имаше такава наблизо. Мяташе бясно главата си ту на едната, ту на другата страна. По устните му бе избила пяна. Кръвта се стичаше по ръцете му на тънки ручейчета, когато шестима, включително Траш, вдигнаха кръста и го забучиха в дупката в земята. Силуетът на Хектор Дроган, отметнал назад глава от непоносимата болка, се очерта на хоризонта.

— … се прави за доброто на това Общество — продължи да вика безмилостно Уинки. — Това съобщение приключва със сериозно предупреждение и поздравления към хората на Лас Вегас. Нека това послание, съдържащо истински факти, да бъде заковано над главата на виновния и да носи печата на Първия гражданин, наречен РАНДАЛ ФЛАГ.

— Господи, БОЛИ! — разнесе се над тях викът на Хектор Дроган. — О, Господи, о, Господи, о, Господи, о, Господи, Господи, Господи!

Тълпата остана почти час, понеже всеки се страхуваше да си тръгне пръв. На много лица бе изписано отвращение, на други — възбуда… но ако имаше нещо общо между всички тях, то бе страхът.

Ала Траш не се беше уплашил. И защо да се страхува? Та той не познаваше осъдения.

Изобщо не го познаваше.

Десет и петнадесет същата вечер Лойд влезе в стаята на Боклукчията, погледна го и каза:

— Не си се съблякъл. Добре. Помислих, че може вече да си си легнал.

— Не, не съм. Защо?

— Траши — понижи глас Лойд, — той иска да те види. Флаг.

— Той…

— Да.

Траш изпадна във възторг.

— Къде е той! Ще дам живота си за него, о да…

— На последния етаж — обясни Лойд. — Дойде, щом като приключихме с изгарянето на тялото на Дроган. Беше тук когато се прибрахме с Уитни. Никой не го вижда кога тръгва и кога се връща, но винаги разбираме, когато замине нанякъде. И когато се върне. Хайде, да вървим.

Четири минути по-късно асансьорът пристигна на последния етаж и Траш със сияещо лице и ококорени очи слезе от него. Лойд не го последва.

— Ти няма ли…

— Не — опита се да се усмихне той, но не се получи. — Иска да те види насаме. Желая ти успех.

И преди да успее да каже каквото и да било повече, вратата на асансьора се затвори и скри Лойд.

Боклукчията се огледа. Намираше се в широк, луксозен коридор. Имаше две врати… и едната бавно се открехна. В стаята беше тъмно. Ала Траш видя, че някой стои на прага. Видя очите. Червените очи.

С разтуптяно сърце и пресъхнала уста тръгна към вратата. Колкото повече приближаваше към нея, толкова по-студен ставаше въздухът. Косъмчетата настръхнаха по загорелите му от слънцето ръце. Някъде дълбоко в него Доналд Мъруин Елбърт се обърна в гроба си и сякаш извика.

После настъпи мъртвешка тишина.

— Траш — разнесе се приятен, плътен глас. — Колко се радвам, че си тук. Колко много се радвам.

— Ще… ще ти дам живота си. — Думите с мъка се отрониха от устата му.

— Добре — нежно изрече човекът на прага. Устните му се разтегнаха в усмивка, белите му зъби проблеснаха. — Но не мисля, че ще се наложи. Влез, трябва да си поговорим.