Стивън Кинг - Сблъсък

С трескаво блестящи очи и лице, спокойно като на спящ човек, Траш се подчини. Вратата зад тях се затвори. Стояха в сумрака. Ужасяващо гореща ръка стисна ръката на Траш… и той изведнъж се почувства напълно спокоен.

— Има работа за теб в пустинята, Траш. Прекрасна работа. Възлагам ти я, стига да си съгласен — заяви Флаг.

— Ще направя каквото пожелаеш — прошепна Боклукчията.

Рандал Флаг обгърна с ръка слабите му рамене и му каза:

— Очакват те велики дела. Ела да пийнем по едно и да си поговорим.

И действително делата се оказаха велики.

Когато Луси Суон се събуди, часовникът й „Пулсар“ показваше, че остават петнадесет минути до полунощ. На запад, където се простираха Скалистите планини, които й вдъхваха истинско страхопочитание, проблясваха мълнии. Преди това пътуване тя не бе стигала по-далеч от западната част на Филаделфия, където живееше нейният девер. Където бе живял нейният девер.

Мястото до нея в двойния спален чувал бе празно. Това именно я бе събудило. Помисли си, че може би ще е най-добре да се обърне на другата страна и да продължи да спи. Той щеше да се върне при нея, когато поискаше. Ала все пак стана и се отправи на запад от лагера, където беше почти сигурна, че ще го намери. Движеше се безшумно, така че никой не я усети. Никой освен съдията, разбира се, който застъпваше на пост в дванадесет без десет. Никога нямаше да го завариш да спи по време на пост. Съдията Фарис бе на седемдесет. Той се бе присъединил към тях в Джолиет. Сега групата им се състоеше от деветнадесет души — петнадесет възрастни, три деца и Джо.

— Луси? — повика я той тихо.

— Да, аз съм. Да си виждал…

Чу се тих смях.

— Разбира се, че го видях. Там горе, на шосето е. На същото място, където беше снощи и по-предната нощ.

Тя пристъпи по-близо до него и видя, че Библията лежи отворена в скута му.

— Ще те заболят очите, ако се опитваш да четеш на тази светлина.

— Глупости. Звездната светлина е най-подходяща за подобен род четива. Може да се каже дори, че е най-подходящата. Какво ще кажеш за това: „Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дни на наемник? Както на слуга, който желае сянка, и като на наемник, който очаква заплатата си, така на мене се даде за притежание месеци на разочарование и нощи на печал ми се определиха. И когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; и непрестанно се въртя насам-натам до зори.“

— Хубаво е — отвърна Луси без особен ентусиазъм. — Красиви думи.

— Никак не е хубаво, та това е Йов. В Книгата на Йов не можеш да намериш нищо хубаво. — Той затвори Библията.

— „И непрестанно се въртя насам-натам до зори.“ Като че ли е писано за твоя човек, Луси. По-точно от това не би могло да се каже.

— Знам — отвърна с въздишка тя. — Само да знаех какво го тревожи.

Съдията, който имаше собствено мнение по въпроса, тактично си замълча.

— Сънищата не може да са причината — промълви Луси. — Никой от нас вече не сънува, освен може би Джо. А Джо е някак… различен.

— Да, така е. Горкото момче.

— А и всички сме здрави. Поне откакто почина госпожа Волман. — Два дни след като съдията се бе присъединил към тях, Дик и Сали Волман, които се представиха за съпрузи, също бяха тръгнали с водената от Лари разнородна група от хора, оцелели при катастрофата. Луси смяташе, че е направо невероятно грипът да е пощадил съпружеска двойка, и предположи, че връзката им е отскоро и не е скрепена с брак. Те бяха минали четиридесетте и изглеждаха много влюбени. Обаче преди около седмица в къщата на старицата в Хемингфорд Хоум Сали Волман се бе разболяла. Останаха там два дни в безнадеждно очакване да се оправи сама или да умре. Жената почина. Дик Волман все още беше с тях, но сякаш бе друг човек — тих, замислен и блед.

— Лари прие нейната смърт много присърце, нали? — попита тя съдията Фарис.

— Лари е човек, който е открил себе си доста наскоро — прокашля се старецът и се впусна в обяснения. — Поне на мене така ми се струва. Хората като него никога не са напълно сигурни в себе си. В книгите се изреждат качествата, които трябва да притежава добрият гражданин — да бъде патриот, но не националист; да уважава фактите, но да не се подчинява сляпо на тях. Лари отговаря на това описание. Не се чувства удобно в ролята на водач, облечен във власт, но не е в състояние да се откаже от тази отговорност, когато му се предложи… или му се натрапи. От хора като него излизат най-добрите управници на демократичното общество, защото не се опиват и самозабравят от властта. Тъкмо обратното. И когато нещо не е наред… когато някоя госпожа Волман вземе, че умре… Може би е била болна от диабет — прекъсна сам съдията предишната си мисъл. — Бледността на кожата й, бързото изпадане в кома… да, да напълно е възможно. Но ако е било така, защо тогава не е носила със себе си инсулин? Нима умишлено се е оставила да умре? Възможно ли е да се е самоубила?