Стивън Кинг - Сблъсък

Май бяха думи от песен на Хюи Смит Пианото. Много стара песен. Ехо от миналото. Как точно беше мелодията? А-а-а-а, та-та-та… ту-ту-ту..л-а-а и така нататък. Преливаща от мъдростта на Хюи Смит Пианото.

— Майната му — промълви той. — Хюи Смит Пианото беше на мода, преди да дойде моето време.

Години след това Джони Ривърс бе записал една от песните на Хюи — „Рокпневмония и буги-вуги грипче“. Лари Ъндърууд я помнеше добре и си помисли, че тя особено подхожда на сегашната ситуация. Добрият, стар Джони Ривърс.

— Майната му и на него — изрази гласно мнението си Лари. Изглеждаше ужасно — като призрак, който се препъва по някакво шосе в Нова Англия. — Де да можех да се върна в шейсетте!

Да, правилно, шейсетте. Страхотни дни бяха! Свободната любов и децата „цветя“. Анди Уархол с очилата си с розови рамки и тъпите му кутии „Брило“. Норман Спинрад, Норман Мейлър, Норман Томас, Норман Рокуел и добрият стар Норман Бейтс от мотела „Бейтс“, хе-хе-хе. Дилан си счупи врата, Бари Макгуайър изпя пресипнало „В навечерието на унищожението“. Даяна Рос повдигна самочувствието на всички бели деца в Америка. „Толкова готини групи имаше тогава — мислеше си Лари замаяно. — Обичам шейсетте. Осемдесетте можеш да си ги навреш в задника.“ Когато ставаше въпрос за рокендрол, шейсетте бяха златната епоха: „Крийм“, „Раскалс“, „Спунфул“, „Бийтълс“, „Ху“…

Лари се спъна, падна и си удари главата.

Пред очите му всичко стана черно, после отново се появи в ярки фрагменти. Той изтри с ръка тънката струйка кръв от слепоочието си. Това нямаше никакво значение. „Майната му“, както казваха в славните и велики дни на шейсет и пета. Какво значение има, че е паднал и си е ударил главата, когато цялата минала седмица не беше спал както трябва, защото непрестанно се пробуждаше от кошмарите. А за добри смяташе онези нощи, когато викът само застиваше в гърлото му. Най-страшно беше, когато се събуждаше от собствения си вик. Това направо го ужасяваше.

Сънуваше, че се намира в тунела „Линкълн“. Някой вървеше подир него. Само че в съня му това не беше Рита, а дяволът, който го следваше по петите с грозна, застинала на лицето усмивка. Дяволът не беше един от труповете, той беше сто пъти по-ужасен от някой оживял мъртвец. Лари побягваше, но бавно, както става в лошите сънища, спъваше се в невидими мъртъвци, които чувстваше, че са втренчили в него стъклени, като на препарираните ловни трофеи, очи от своите коли-гробници в замръзналия завинаги трафик. Колкото и да тичаше, Лари не можеше да избяга, понеже дяволът, зловещият човек, човекът на черната магия виждаше съвсем ясно в тъмното като с инфрачервени очила. Скоро започваше да припява на ухото му:

— Хайде, Лари, давай, заедно ще го напраааавим, Лаааари…

Чувстваше дъха на зловещия човек във врата си и тогава се пробуждаше, опитвайки се да избяга от съня със заседнал като рибена кост на гърлото вик или наистина надаваше толкова силен вик, че можеше да пробуди дори и мъртвите.

През деня зловещият човек се явяваше рядко. Той работеше само на нощни смени. През деня Лари се измъчваше от Адската самота, която разяждаше мозъка му с острите зъби на неуморен гризач, на плъх или може би на невестулка. През деня мислите му се връщаха все към Рита. Непрестанно в съзнанието му се явяваше онзи миг, когато я обърна и видя очите й — очи на животно, постигнато от болезнена и неочаквана смърт — и устата й, която бе покривал с целувки, пълна с зеленикаво повърнато. Тя бе умряла тихо през нощта, в собствения му спален чувал и сега той…

Направо откачаше. Нали така? Точно това ставаше с него. Полудяваше.

— Полудявам — простена Лари. — О, Господи, откачам!

Една част от мозъка му, която все още можеше да разсъждава рационално, му подсказваше, че страховете му са основателни, макар че в момента той най-много страдаше от горещината. След това, което се бе случило на Рита, повече не можа да се качи на мотора. Просто не беше в състояние, сякаш блокираше тотално. Представяше си, че лежи размазан на пътя. Затова и заряза мотоциклета.

Оттогава вървеше пеш. Вече колко дни — четири, осем, девет? Не знаеше. Още от девет часа сутринта горещината беше непоносима. Вече бе четири следобед, слънцето безмилостно печеше откъм гърба му, а той беше без шапка.

Не си спомняше кога точно заряза мотоциклета. Не беше вчера, може би беше предишния ден, но какво значение имаше това? Просто слезе, натисна ръчката за газта и отпусна лоста на съединителя. Мотоциклетът се откъсна от треперещите му ръце, стрелна се като дервиш, изпаднал в транс, и се понесе само на задното си колело по шосе № 9, някъде източно от Конкорд. Лари се опита да си спомни дали градът, в който бе „убил“ мотоциклета си, се казваше Госвил, ала и това сега нямаше никакво значение. В действителност мотоциклетът вече не му вършеше работа. И без това не можеше да го кара с повече от тридесет километра в час, а дори и тогава непрекъснато си представяше как прелита над кормилото и си счупва черепа, или как взима завой без видимост, удря се в някой преобърнат камион и избухва в пламъци. Съвсем скоро светна и малката червена лампичка, сигнализираща за прегряването на двигателя, а на Лари му се стори, че над нея бе изписано със ситни букви „страхливец“. Нима бе имало време, когато мотоциклетът бе за него не само удобно средство за придвижване, а и източник на удоволствие? Нима се бе наслаждавал на скоростта, когато вятърът галеше лицето му, когато пътят загубваше ясните си очертания само на десет сантиметра от петите му? Да. Така беше, докато Рита беше с него, преди Рита да се превърне в две празни очи и уста, пълна със зеленикаво повърнато, тогава наистина го бе карал с удоволствие.