Стивън Кинг - Сблъсък

— Няма да остана тук — каза Джули Лори. — Ще тръгна. И ти не можеш да ме спреш.

Можеше. Нима тя не бе разбрала това? „Не — помисли си Ник, — не беше.“ За нея тази история се разиграваше като по холивудски сценарий за филм на ужасите, в който Джули Лори играеше главната роля. Според този сценарий тя винаги получаваше това, което искаше.

Ник извади пистолета си и го насочи към краката й. Девойката застана съвсем неподвижно, червенината се отдръпна от лицето й. Изражението в очите й се промени. Тя самата изглеждаше различна, най-сетне съвсем истинска. В живота й изведнъж се бе появило нещо, което не бе в състояние да манипулира в своя полза. Пистолет. Ник почувства, че е не само уморен, но и че му прилошава.

— Казах го на шега — промълви тя. — Ще направя каквото поискаш. Честно.

Той й даде знак с пистолета да се маха.

Тя тръгна по улицата, като ги гледаше през рамо. Все повече ускоряваше крачка и накрая побягна. Зави зад ъгъла при първата пресечка и изчезна. Ник прибра пистолета си, Целият трепереше. Чувстваше се мръсен и потиснат, сякаш Джули Лори не бе човешко същество, а един от онези студенокръвни, пълзящи бръмбари, които се крият под дънерите на падналите дървета.

Обърна се и видя, че Том е изчезнал.

Затича се по обляната в слънце улица. Главата му туптеше и страшно го болеше окото, наранено от Рей Бут. Откри Том след повече от двадесет минути. Беше се свил до задния вход на една къща на две преки от главната улица. Седеше на земята, притиснал количките до гърдите си. Когато видя Ник, се разплака.

— Моля те не ме карай да пия от нея, моля те не карай Том Кълън да пие отрова, Боже мили, моля те. Татко каза, че щом убива плъховете, ще убие и мен… Моооля те!

Ник видя, че все още държи шишето с лекарството в едната си ръка. Хвърли го надалече и разпери ръце пред Том. Разстройството щеше да му мине от само себе си. Много ти благодаря, Джули.

Том слезе по стълбите, хълцайки.

— Извинявай — повтаряше той. — Том Кълън ти се извинява.

Върнаха се заедно на главната улица… и замръзнаха на местата си. И двата велосипеда лежаха на земята. Гумите им бяха срязани и всичко, което носеха със себе си, бе разпиляно по платното.

Точно в този миг нещо профуча край лицето на Ник. Том извика и хукна да бяга. Ник се заоглежда учудено. Случайно забеляза дулото на пушка, подаващо се от прозорец на втория етаж на хотел „Прат“ в мига, когато бе изстрелян и вторият куршум. Нещо като свръхскоростна игла за шиене мина през яката на ризата му. Той хукна след Том.

Не разбра дали Джули продължи да стреля. Единственото което разбра със сигурност, когато настигна Том, бе, че двамата са невредими. „Поне се отървахме от този дявол — помисли си той, — но и това се оказа само донякъде вярно.“

Нощта прекараха в една плевня на пет километра северно от Прат. Том сънуваше кошмари и често будеше Ник, за да търси утеха от него. Пристигнаха в Юка на следващия ден към единадесет и намериха две хубави колела в един магазин за спортни стоки. Ник вече се бе посъвзел от срещата с Джули. Реши да се доекипират в Грейт Бенд, където смяташе, че ще пристигнат най-късно до 14 юли.

Точно в три без четвърт следобед на 12 юли той забеляза някакво проблясване в огледалото за обратно виждане. Спря, а Том, който караше зад него, се бе заплеснал нанякъде и му прегази крака, но Ник сякаш нищо не усети. Обърна се и видя, че светлината се бе появила точно на хълма зад тях като звезда посред бял ден, която заслепяваше, но и радваше очите. Не можеше да повярва на единственото си зрящо око. По нанадолнището се носеше бавно, заобикаляйки препречилите пътя коли, като минаваше от едното в другото платно, стар модел пикап „Чеви“, произведен в добрия, стар Детройт.

Колата намали и спря до тях. Том махаше усърдно към нея през цялото време, ала Ник не можа да реагира. За миг, преди да се покаже шофьорът, си помисли, че сега ще види зад волана Джули с нейната злобна, победоносна усмивка. Тя ще носи пушката със себе си и този път няма начин да не улучи. В света не съществува ярост, по-голяма от тази на жена презряна.

Ала шофьорът се оказа мъж на около четиридесет със сламена шапка с втъкнато в синята велурена лента перо. Когато се усмихна, обвеяното му от вятъра и слънцето лице се осея от множество бръчици. Той възкликна:

— Бога ми, колко се радвам, че ви виждам, момчета! Страшно се радвам. Скачайте вътре и да потегляме.

Така Том и Ник се запознаха с Ралф Брентнер.

„Полудявам! Скъпа, не го ли разбираш?“