Стивън Кинг - Сблъсък

Затова остави мотоциклета да се носи сам с бясна скорост по шосето. Машината прескочи насипа встрани от пътя и падна в обрасло с плевели дере. Лари се приближи до дерето предпазливо, със страх, сякаш моторът можеше изведнъж да се изправи и да го прегази. „Хайде, хайде, копеле, спирай вече“ — помисли си той, ала дълго време моторът продължаваше да бръмчи и да буботи, задното колело да се върти веригата да загребва изсъхнали листа, вдигайки облаци от кафява прах, а от хромирания ауспух да излиза синкав пушек. Дори и в този миг страхът до такава степен го владееше, че Лари очакваше да се случи нещо свръхестествено, например мотоциклетът да се вдигне сам от гроба си и да го премаже… Или че някой следобед ще чуе приближаващия се рев на мотор, ще вдигне поглед и ще види мотоциклета си, този проклет мотоциклет, който не искаше да си умре кротко, да се носи с бясна скорост право към него. Зад кормилото ще бъде зловещият човек, а точно зад него, в бели, копринени, развети от вятъра панталони, ще седи Рита Блекмор, с тебеширенобяло лице, стъклен поглед и коса, суха като царевично листо. Най-сетне моторът започна да се дави, да пухти, да трака и когато замлъкна, Лари погледна към него с известна тъга, сякаш бе убил част от себе си. Без мотора нямаше как да се пребори с тишината, а в известен смисъл тишината беше по-голям враг от ужаса му от смъртта и от страха му да не пострада при катастрофа. Оттогава вървеше все пеш. Бе минал през няколко малки градчета, в които имаше магазини за мотоциклети. На витрините им бяха изложени последните модели, заедно с ключовете. Но ако останеше загледан в тях по-продължително време, започваше да се вижда проснат в локва кръв на шосето — една картина в ярки цветове, подобна на сцените от отвратителните, но инак впечатляващи филми на ужасите на Чарлз Банд, където хората умираха прегазени от огромни камиони, или от грамадни, неизвестни насекоми, които се развиваха в топлото човешко тяло и в един миг пропълзяваха навън, разкъсвайки корема и червата им. Затова Лари подминаваше магазините и продължаваше пътя си блед и треперещ. Продължаваше да върви, а горната му устна и слепоочията му се оросяваха от малки капчици пот.

Отслабна. И как не? Вървеше по цял ден, от изгрев до залез. Не спеше добре. Събуждаше се от кошмарите в четири през нощта, запалваше газената лампа, свиваше се до нея и чакаше да се покаже слънцето, когато не го беше чак толкова страх да тръгне. Когато се стъмнеше и очертанията на шосето почти се загубваха в здрача, той припряно запалваше огън, крадешком, като избягал затворник. После лягаше с чувството на човек, който има в организма си два грама кокаин. Подобно на наркоман не изпитваше глад и ядеше малко. Кокаинът и страхът те карат да забравиш глада. Лари не се беше докосвал до дрогата от онова парти в Калифорния, ала през цялото време изпитваше неописуем ужас. Подскачаше, щом някоя птица изписукаше. А предсмъртният вик на животинче, повалено от по-голям и по-силен хищник, направо му изкарваше ума. Отначало отслабна, после стана кльощав, накрая измършавя. Сега бе на път да се стопи съвсем (казано метафорично). Беше пуснал брада, която бе особено впечатляваща, защото беше доста по-светла от косата му. Очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите си и искряха като очичките на малките, отчаяни животинчета, хванати в капан.

— Полудявам — изстена той отново. Отчаянието в тези думи направо го ужасяваше. Нима бе толкова зле? Преди време имаше един Лари Ъндърууд, който бе издал плоча, станала почти хит. Един Лари Ъндърууд, който бе мечтал да бъде Елтън Джон на своето време… о, Боже, как би се изсмял на това Джери Гарсия… о, Божичко! А сега се бе превърнал в жалко същество, пълзящо нагоре по един хълм на някаква магистрала, някъде в югоизточната част на Ню Хампшир. Влачеше се по корем, пълзеше като влечуго. Онзи, предишният Лари Ъндърууд явно нямаше нищо общо с тази пълзяща твар… тази…

Той се опита да се изправи, но не успя.

— Това е нелепо! — възкликна през смях, но със сълзи на очи.

От другата страна на пътя, на около двеста метра разстояние, се издигаше като някакъв прекрасен мираж бяла, продълговата къща, характерна за тази част на Ню Хампшир. Покривът и первазите й бяха боядисани в зелено. Пред нея се простираше широка зелена морава, която се нуждаеше от окосяване. В единия край на поляната минаваше поточе. Лари долови ромоленото му — един омайващ звук. Покрай моравата се виеше каменна стена, която явно бележеше границите на имота, а до нея на равни интервали, бяха засадени високи брястове. Лари просто щеше да изпълни своя велик световен номер на пълзящата твар и щеше да се довлече до сянката, точно това щеше да направи. И когато се почувстваше малко по-добре… щеше да се изправи на крака, да отиде до поточето, да си пийне и да се измие. Сигурно миришеше ужасно. Ама на кого му пукаше? Кой изобщо можеше да го подуши сега, когато и Рита бе мъртва?