Стивън Кинг - Зеленият път

— Извинявай, Джон — измърморих и погледнах към Хари. Той бе успял да затвори скобата си по-лесно (или удължението от неговата страна беше малко по-голямо, или десният глезен на Кофи бе малко по-тесен), но наблюдаваше резултата с недоверие. Предполагах, че го разбирам — удължените скоби имаха хищен вид, челюстите им като че ли зееха като паст на алигатор.

— Всичко ще бъде наред — казах, като се надявах гласът ми да звучи убедително… и това да е истина. — Избърши си лицето, Хари.

Той вдигна ръка и избърса сълзите от бузите си и капките пот от челото си. Обърнахме се. Хоумър Крибъс, който дотогава прекалено високо разговаряше с човека до него (прокурора, съдейки по завързаната му на фльонга вратовръзка и занемарения му черен костюм), млъкна. Времето почти бе настъпило.

Бруталния беше затворил скобата на едната китка на Джон, Дийн — на другата. Над рамото на Стантън можех да видя лекаря, застанал незабележим както винаги до стената с черната си чанта на пода между краката му. В наши дни предполагам, че съвсем спокойно правят такива неща, особено когато става дума за екзекуция чрез отровна инжекция, но навремето човек трябваше едва ли не да ги принуждава, ако се нуждаеше от участието им. Може би тогава са имали по-ясна представа за нещата, които трябва да върши лекарят, и за онова, което беше извращение на полаганата от тях клетва, клетвата, на първо място в която е обещанието да не вредят на хората.

Дийн кимна на Бруталния. Той обърна глава, като че ли погледна към телефона, който никога нямаше да иззвъни за хора като Джон Кофи, и извика на Джак Ван Хей:

— Включи на едно!

Разнесе се онова бръмчене като от включване на стар хладилник и крушките замъждукаха. Сенките ни се откроиха малко по-силно, черни сенки, които пълзяха по стената и като че ли кръжаха около сянката на стола като лешояди. Джон рязко си пое дъх. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели.

— Боли ли го вече? — пресекливо изкрещя госпожа Детерик, притиснала се до рамото на съпруга си. — Надявам се да го боли! Надявам се адски да го боли! — Клаус стисна ръката й. От носа му се стичаше кръв, видях го, тънка червена струйка, която се скриваше в малките му мустачки. Когато следващия март отворих вестника и видях, че е умрял от удар, изобщо не се изненадах.

Бруталния застана в полезрението на Джон. Докато говореше, той докосваше рамото му. Не беше редно, но от свидетелите го знаеше единствено Къртис Андерсън, който, изглежда, не възразяваше. Помислих си, че прилича на човек, който иска само да свърши със сегашната си работа. Отчаяно иска да свърши. След Пърл Харбър той се записа в армията, но не успя да прекоси океана, защото загина във Форт Браг при автомобилна злополука.

Междувременно Джон се отпусна под пръстите на Бруталния. Струва ми се, че не разбираше много, а може би и нищо от онова, което му казваше той, но ръката върху рамото му го успокояваше. Бруталния, който почина от инфаркт около двайсет и пет години по-късно (когато се случило, ядял сандвич с риба и гледал борба по телевизията, каза сестра му), бе добър човек. Мой приятел. Може би най-добрият от нас. Той наистина разбираше как един човек може едновременно да иска да си иде и все пак да се страхува от пътуването.

— Джон Кофи, осъден си да умреш на електрическия стол, присъдата е гласувана от съдебни заседатели равни на теб и потвърдена от съдия с добра репутация в този щат. Бог да пази жителите на щата. Имаш ли да кажеш нещо, преди присъдата да бъде изпълнена?

Той отново навлажни устните си, после заговори с ясен глас:

— Съжалявам за това, че съм такъв.

— И трябва да съжаляваш! — изкрещя майката на двете убити момиченца. — О, чудовище, трябва да съжаляваш! ТРЯБВА АДСКИ ДА СЪЖАЛЯВАШ!

Джон обърна очи към мен. Не видях в тях примирение, нито надежда да попадне в рая, нито наченки на покой. Как ми се иска да ви кажа, че съм ги видял. Как ми се иска да убедя самия себе си в това. Но онова, което видях, беше страх, мъка и недоумение. Това бяха очите на хванато в капан, ужасено животно. Сетих се за разказа му как Уортън отвлякъл Кора и Кати Детерик от верандата, без да го чуят в къщата: „Той ги уби с обичта им. Ето така е всеки ден. По целия свят.“

Бруталния свали новата маска от месинговата й кукичка на облегалката на стола, но щом Джон я видя и разбра какво е, очите му се разшириха от ужас. Той погледна към мен и сега можех да видя по голия му череп огромни капки пот. Изглеждаха големи колкото яйца на червеношийка.