Стивън Кинг - Зеленият път

Но според Хал положението на Пърси не се бе променило. Не приказвал и доколкото някой можел да определи, изобщо не бил на себе си. Все още се намирал в Индианола — „диагностирали го“, беше казал Хал с объркано от термина изражение, — но ако нямало никакво подобрение, скоро щели да го преместят.

— Как се държи Кофи? — попита Мурс. Най-после бе успял да се справи с последното копче на палтото си.

— Няма проблеми, директоре.

Той отиде до вратата. Изглеждаше стар и болен.

— Как може толкова добро и толкова зло да съществуват едновременно в един и същи човек. Как може човекът, изцерил жена ми, да е убил две момиченца? Ти разбираш ли го?

Отвърнах му, че не разбирам, че пътищата Господни са неведоми, че във всички нас има добро и зло, че на нас не ни е дадено да проумяваме това и всякакви подобни глупости. Повечето от нещата, които му казах, бях научил в баптистките черкви от детството ми, Слава на Иисус, Бог е всемогъщ. Хал през цялото време кимаше и изглеждаше някак си екзалтиран. Можеше да си позволи да кима, нали? Да. И да изглежда екзалтиран. На лицето му се беше изписала дълбока скръб — той бе потресен, никога не съм се съмнявал в това, но този път нямаше сълзи, защото имаше жена, при която да се прибере, и тя беше добре. Благодарение на Джон Кофи тя бе добре и човекът, който беше разписал заповедта за екзекуцията му, можеше да си тръгне и да се прибере при нея. Не му се налагаше да присъства на онова, което щеше да се случи по-късно. Тази нощ той щеше да е в състояние да спи и да се топли до тялото на жена си, докато Джон Кофи лежи върху плочата в сутерена на окръжната болница и с приближаването на самотните, безмълвни часове до разсъмване става все по-студен. И аз мразех Хал заради всички тези неща. Съвсем мъничко и щях да го преодолея, но въпреки всичко това бе омраза. Съвсем истинска.

Сега влязох в килията, последван от Дийн и Хари, и двамата бледи и със забити в земята очи.

— Готов ли си, Джон? — попитах аз.

Той кимна.

— Да, шефе. Предполагам, че съм готов.

— Добре тогава. Преди да излезеш трябва да ти кажа нещо.

— Кажи каквото трябва, шефе.

— Джон Кофи, като съдебен служител…

Казах всичко докрая и когато свърших, Хари Теруилигър пристъпи до мен и протегна ръка. За миг Джон го погледна изненадано, после се усмихна и я стисна. По-блед от всякога, Дийн му подаде своята.

— Заслужаваш по-добра съдба, Джони — дрезгаво рече той. — Съжалявам.

— Няма нищо — отвърна Джон. — Това е най-трудното — след малко вече ще съм добре. — Изправи се и медальонът на св. Кристофър, който му бе дала Мели, увисна от пазвата му.

— Джон, трябва да взема това — казах му аз. — Ако искаш, мога да ти го сложа след… после, но сега трябва да ми го дадеш. — Беше сребърен и ако се допираше до кожата му, когато Джак Ван Хей пуснеше електричеството, можеше да се разтопи. Даже да не станеше така, можеше да остави овъгления си отпечатък върху гърдите му. Бях виждал такова нещо преди. През годините си на Пътя бях виждал почти всичко. Повече, отколкото бе добре за мен. Вече го знаех.

Той изхлузи верижката през главата си и постави медальона в ръката ми. Аз го прибрах в джоба си и му казах да излезе от килията. Нямаше нужда да гледаме главата му, за да се уверим, че контактът и проводимостта ще са добри — тя беше гладка като дланта ми.

— Знаеш ли, следобед поспах и сънувах, шефе — каза той. — Сънувах мишока на Дел.

— Наистина ли, Джон? — Застанах от лявата му страна. Хари мина отдясно. Дийн остана отзад и ние тръгнахме по Зеления път. Никога повече нямаше да вървя по него заедно със затворник.

— Да. Сънувах, че е отишъл на онова място, за което разказваше шефът Хауъл, в онова Градче на мишките. Сънувах, че има деца и че се смеят на номерата му! Леле! — При тази мисъл се засмя и самият той, после отново стана сериозен. — Сънувах, че там бяха и онези две русокоси момиченца. Те също се смееха. Аз ги прегърнах и от косата не капеше кръв, и бяха добре. Всички гледахме как господин Джингълс търкаля онази макара и се смеехме.

— Наистина ли? — Помислих си, че няма да мога да издържа това, че просто няма да мога. Че ще се разплача, ще изкрещя или може би сърцето ми ще се пръсне от мъка и това ще сложи край на всичко.

Влязохме в кабинета ми. За миг-два Джон се огледа, после без някой да му казва падна на колене. Зад него Хари ме гледаше с призрачен поглед. Дийн беше бял като платно.

Паднах на колене заедно с Джон и си помислих, че е настъпила странна размяна на ролите: след всички онези затворници, на които трябваше да помагам, за да завършат пътуването си, този път аз щях да се нуждая от помощ. Поне така се чувствах.