Стивън Кинг - Зеленият път

Замествах го аз.

— Джон Кофи — каза Бруталния с не съвсем твърд глас, докато аз седях завързан на Стария Светльо, — осъден си да умреш на електрическия стол, присъдата е гласувана от съдебни заседатели равни на теб…

Равни на Джон Кофи? Това беше смешно! Доколкото знаех, на света нямаше друг като него. Тогава си помислих за думите на Джон, когато стоеше до стълбите, водещи към кабинета ми, и гледаше към стола: „Те все още са там. Чувам ги как крещят.“

— Пуснете ме — дрезгаво изрекох. — Откачете тези скоби и ме пуснете да стана.

Те ме освободиха, но за миг почувствах, че замръзвам на място, сякаш Стария Светльо не искаше да ме пусне.

Докато се връщахме в блока, Бруталния тихо ми заговори, така че да не го чуят дори Дийн и Хари, които подреждаха зад нас последните столове.

— През живота си съм направил малко неща, с които не се гордея, но сега за пръв път наистина се страхувам от ада.

Погледнах го, за да се уверя, че е сериозен, макар и без това да не смятах, че се шегува.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че се готвим да убием дар Божи. Човек, който не ни е сторил абсолютно нищо, нито на нас, нито на когото и да е друг. Какво ще кажа, ако накрая се изправя пред Всемогъщия ни Отец и Той поиска да обясня защо съм го направил? Че такава ми е била работата ли? Моята работа?

Когато Джон се върна от банята и външните надзиратели си тръгнаха, аз отключих килията му, влязох вътре и седнах на койката до него. Бруталния беше на бюрото. Той вдигна поглед, видя, че съм вътре сам, но нищо не каза. Просто продължи с писмената си работа, като през цялото време ближеше връхчето на молива.

Джон ме погледна със странните си очи — кръвясали, далечни, насълзени… и все пак спокойни, сякаш плачът не бе толкова лош начин на живот, не и след като свикнеш с него. Дори ми се поусмихна. Миришеше на сапун „Айвъри“, спомням си, чист и свеж като бебе след вечерна баня.

— Здрасти, шефе — каза той, после се пресегна и пое ръцете ми в своите. Направи го съвсем естествено.

— Здрасти, Джон. — В гърлото си усетих каменна буца и се опитах да я преглътна. — Предполагам знаеш, че моментът наближи. Остават още два дни.

Той не каза нищо, просто седеше и държеше ръцете ми в своите. Сега като се замисля, струва ми се, че с мен вече беше започнало да става нещо, но тогава бях прекалено съсредоточен — умствено и емоционално — в работата си, за да го забележа.

— Искаш ли нещо специално за вечеря в онази нощ, Джон? Можем да ти приготвим почти всичко. Даже да ти донесем бира, ако искаш. Просто ще я налеем в чаша за кафе.

— Никога не съм опитвал.

— Тогава нещо специално за ядене?

Веждите му се сбърчиха под огромното му кафяво чело. После бръчките се изгладиха и той се усмихна.

— Вретено.

— Вретено, добре. С подправки, сос и пюре. — Изтръпнах, както може да ви изтръпне ръката, ако сте спали върху нея, само че сега чувствах така цялото си тяло. Чувствах се така и вътрешно. — И какво друго?

— Не зная, шефе. Каквото имате. Може би бамя, но сега не й е сезонът.

— Добре — отвърнах аз и си помислих, че ще получи за десерт и прасковения сладкиш на госпожа Джанис Еджкоум. — Виж сега, искаш ли свещеник? Някой, с когото по-следващата вечер да можеш да кажеш кратка молитва? Това утешава човек, виждал съм го много пъти. Мога да се свържа с преподобния Шустър, човекът, който дойде при Дел…

— Не искам свещеник — прекъсна ме Джон. — Ти се държа добре с мен, шефе. Ако искаш, сам можеш да прочетеш молитва. Това ме устройва. Предполагам, че мога да коленича заедно с теб.

— Аз ли! Джон, аз не мога…

Той леко стисна ръцете ми и онова усещане се усили.

— Можеш — каза. — Нали, шефе?

— Предполагам — чух се да отвръщам аз. Гласът ми като че ли ехтеше. — Предполагам, че бих могъл, ако се стигне дотам.

Усещането стана много силно, като тогава, когато беше изцерил инфекцията ми, но в същото време бе различно. И не само защото този път бях здрав. Беше различно, защото този път той не съзнаваше, че го прави. Изведнъж се ужасих, едва не се задуших от желание да се махна от тук. В мен светеха светлини — там, където преди никога не бе имало светлина. Не само в мозъка ми, а в цялото ми тяло.

— Ти, господин Хауъл и другите шефове бяхте добри с мен — рече Джон Кофи. — Зная, че се тревожите, но вече трябва да се успокоите. Защото аз искам да си ида, шефе.

Опитах се да кажа нещо, но не можех. Той обаче можеше. Онова, което каза тогава, беше най-дългата реч, която изобщо го бях чувал да произнася.