Стивън Кинг - Зеленият път

— Да излъжем — повторих. — За какво да излъжем?

— За това какво те е накарало да отидеш първо в окръг Пърдъм и после в Трапингъс. Иди при онзи дебел стар шериф Крибъс и го излъжи, че Уортън ви е казал, че е изнасилил и убил момиченцата на Детерик. Че си е признал. — Насочи огнения си поглед към Бруталния. — Ти можеш да го подкрепиш, Брутъс. Можеш да кажеш, че си бил там, когато си е признал, че и ти си го чул. Ами да, Пърси навярно също го е чул и може би тъкмо това го е побъркало. Застрелял е Уортън, защото не е бил в състояние да издържи на мисълта за онова, което той е сторил с децата. Това го е лишило от разсъдък. Просто… какво? Какво има сега, за Бога?

— Не бяхме само ние с Бруталния — Хари и Дийн също я гледаха с ужасени очи.

— Никога не сме докладвали за такова нещо, госпожо — каза Хари. Обясняваше й като на дете. — Първото нещо, което ще ни попитат, е защо не сме съобщили. Трябва да докладваме всичко, което осъдените ни питомци говорят за предишните си престъпления. Техни или на когото и да е.

— Не че щяхме да му повярваме — отбеляза Бруталния. — Човек като Дивия Бил Уортън лъже за всичко, Джан. За престъпленията, които е извършил, за големците, които познава, за жените, с които е спал, за спортните си успехи в гимназията, даже за проклетото време.

— Но… но… — Лицето й беше измъчено. Отидох да я прегърна, но тя силно отблъсна ръката ми. — Но той е бил там! Боядисал е проклетия плевник! ВЕЧЕРЯЛ Е С ТЯХ!

— Още една причина, поради която биха му повярвали за това престъпление — каза Хауъл. — В края на краищата какво ще му навреди? Защо да не се похвали? Не можеш да убиеш човек два пъти, нали?

— Чакай да видя дали съм разбрала правилно. Всички тук на тази маса знаем едно — не само че Джон Кофи не е убил момиченцата, но и че се е опитвал да им спаси живота. Помощник-шерифът Макгий не го знае, разбира се, но затова пък има отлична представа, че човекът, осъден на смърт за убийството, не го е извършил. И все пак… все пак… не можете да го изправите пред нов процес. Даже не можете да върнете случая за преразглеждане.

— Да — потвърди Дийн, като яростно лъскаше очилата си. — В общи линии е така.

Тя наведе глава и се замисли. Бруталния понечи да каже нещо и аз вдигнах ръка, за да го накарам да замълчи. Не вярвах, че Джанис ще успее да измисли начин да измъкне Джон от смъртоносния капан, в който бе попаднал, но в същото време мислех, че не е невъзможно. Тя беше много умна жена. И твърде решителна. Понякога това съчетание повдига планини.

— Добре — каза накрая. — Тогава ще трябва да го измъкнете сами.

— Госпожо? — Хари изглеждаше изумен и уплашен.

— Можете да го направите. Веднъж вече го направихте, нали? Можете да го направите пак. Само че този път няма да го връщате обратно.

— А после вие ли ще обясните на децата ми защо баща им е зад решетките, госпожо Еджкоум? — попита Дийн. — За това, че е помогнал на един убиец да избяга от затвора?

— Няма да има такова нещо, Дийн — ще разработим план. Ще направим така, че да прилича на истинско бягство.

— Но се погрижете да планът да е такъв, че да може да е измислен от човек, който даже не е в състояние да си спомни как да завърже обувките си — каза Хари. — Ще трябва да ги убедите в това.

Тя неуверено го погледна.

— Няма да стане — рече Бруталния. — Дори да успеем да измислим начин, няма да стане.

— Защо не? — Гласът й звучеше така, сякаш щеше да се разплаче. — Защо не, по дяволите?

— Защото той е над двуметров плешив негър и мозъкът му едва стига да се нахрани — отвърнах аз. — За колко време си мислиш, че ще го хванат? За два месеца? За шест?

— Преди не е привличал много внимание — каза жена ми. По бузата й се плъзна сълза и тя я изтри с опакото на дланта си.

Това беше вярно. Бях писал на някои приятели и роднини на баща ми на юг, за да ги питам дали не са чели нещо във вестниците за мъж, отговарящ на описанието на Джон Кофи. Абсолютно нищо. Джан бе направила същото. Досега бяхме успели да открием един-единствен случай, в който вероятно го бяха видели, в градчето Мъскъл Шоулс в Алабама. Торнадо връхлетяло местната черква по време на репетиция на хора — беше се случило през 1929 година — и огромен чернокож измъкнал двама души от развалините. И двамата отначало изглеждали мъртви, но както се оказало после, нито един от тях дори не бил сериозно пострадал. Било като чудо, казал един от свидетелите. Чернокожият — скитник, нает от пастора за еднодневна работа — изчезнал в суматохата.