Стивън Кинг - Зеленият път

Отговорих му, че просто задоволявам любопитството си, нищо друго, и това го успокои. Заведе ме в кабинета си, покани ме да седна, даде ми чаша кафе и поничка и ми каза, че преди шестнайсет месеца, когато Уортън бил едва осемнадесетгодишен, някакъв човек в западната част на окръга го хванал в плевнята с дъщеря си. Не било точно изнасилване — човекът казал на Катлет, че Били си пъхал само пръстите. Извинявай, скъпа.

— Няма нищо — отвърна Джанис. Но беше пребледняла.

— Колко голямо е било момичето? — попита Бруталния.

— Деветгодишно — отвърнах аз.

Той потръпна.

— Човекът би могъл сам да се оправи с Уортън, ако имал едри братя или братовчеди да му помогнат, но той нямал. Затова отишъл при Катлет, но му дал ясно да разбере, че иска Уортън само да бъде предупреден. Никой не желае да се разчува толкова гадно нещо, ако проблемът може да се реши. Така или иначе шерифът се занимавал с лудориите на нашия човек вече от доста дълго време — бил го пращал в поправително училище за осем месеца, когато бил на петнайсет — и решил, че вече е прекалил. Взел трима от заместниците си, отишли в дома му, отстранили майка му, когато започнала да плаче и да хленчи и после обяснили на господин Уилям Уортън какво става с пъпчивите тъпанари, които се качват в плевника с момичета на такава възраст, че още не са чували за месечния си цикъл, та камо ли да са го започнали. „Хубавичко предупредихме онзи малък кретен — каза ми Катлет. — Предупреждавахме, докато от главата му не потече кръв, рамото му не се изкълчи и задникът му едва не се сцепи.“

Бруталния се смееше въпреки волята си.

— Типично за окръг Пърдъм, да.

— Около три месеца по-късно Уортън избягал и започнал веселбата, завършила с грабежа — продължих аз. — С него и с убийствата, които го доведоха при нас.

— Значи веднъж се е замесвал с малолетно момиче — рече Хари. Той свали очилата си, дъхна върху стъклата и започна да ги лъска. — Прекалено малолетни. Но една птичка пролет не прави, нали?

— Човек не прави такива неща само веднъж — каза жена ми, после силно стисна устни.

Разказах им за посещението си в окръг Трапингъс. Обясних им, че съм бил съвсем откровен с Роб Макгий — всъщност, че съм нямал никакъв избор. И до днес нямам представа каква версия е измислил за пред господин Детерик, но онзи Макгий, който седна до мен в закусвалнята, изглеждаше остарял със седем години.

В средата на май, около месец преди грабежа и убийствата, сложили край на кратката престъпна кариера на Уортън, Клаус Детерик боядисал плевника си (и по случайност къщичката на Боузър до него). Не искал синът му да се мотае наоколо върху високата скеля, пък и момчето така или иначе било на училище, затова наел работник. Симпатичен човек. Много тих. Свършили за три дни. Не, човекът не спал в къщата, Детерик не бил толкова глупав, за да смята, че симпатичен и тих непременно означава и безопасен, особено по онова време, когато по пътищата се скиташе всякаква измет. Семейният мъж трябва да е внимателен. Във всеки случай човекът нямал нужда от квартира — казал на Детерик, че си е наел стая в града, при Ева Прайс. В Тефтън наистина имало жена на име Ева Прайс и наистина давала стаи под наем, но през онзи май нямала наемател, който да отговаря на описанието на наетия от Детерик мъж, а само обичайните хора в карирани костюми и бомбета, мъкнещи куфари с мостри — с други думи, търговски пътници. Макгий бе в състояние да ми съобщи това, защото на връщане от фермата минал през къщата на госпожа Прайс и проверил — толкова разтревожен беше.

— Въпреки всичко — прибави той — няма закон, който да забранява на хората да спят в гората, господин Еджкоум. Самият аз съм го правил веднъж-дваж.

Наетият работник не спал в дома на Детерик, но на два пъти вечерял с тях. Трябва да е видял Хауи. Трябва да е видял момиченцата, Кора и Кати. Трябва да е слушал бъбренето им, навярно за това с какво нетърпение очакват идващото лято, защото ако били добри и времето било хубаво, мами понякога им разрешавала да спят навън на верандата, където можели да се преструват, че са съпруги на пионери, прекосяващи Големите равнини в конски фургони.

Мога да си го представя как седи на масата, яде печено пиле и приготвен от домакинята ръжен хляб, слуша, крие вълчите си очи, леко се усмихва и запомня всичко.

— Не ми прилича на онзи бесен човек, за когото ми разказа след пристигането му на Пътя, Пол — със съмнение рече Джанис. — Ни най-малко.

— Защото не сте го виждали в болницата в Индианола, госпожо — отвърна Хари. — Просто стоеше там с отворена уста и с увиснал от гърба на нощницата гол задник. Остави ни да го облечем. Помислихме си или че е упоен, или че е идиот. Нали, Дийн?