Стивън Кинг - Зеленият път

— Разкажи ми пак как е изглеждал Кофи, когато Уортън го е хванал.

— Джанис, това няма да ни доведе доникъде.

— Може пък и да ни доведе. Разкажи ми пак как изглеждаше.

Въздъхнах.

— Предполагам, че може да се каже шокиран. Направо ахна. Представи си, че се печеш на плажа, а аз се промъкна до теб и излея малко студена вода върху гърба ти. Или пък все едно, че са му ударили шамар.

— Ами, естествено — отвърна тя. — Той просто се е стреснал.

— Да — казах. И после: — Не.

— Реши най-после — да или не.

— Не. Не беше стреснат. Беше също като тогава, когато искаше да вляза в килията му, за да изцери инфекцията ми. Или когато искаше да му дам мишката. Беше изненадан, но не от ръката на Уортън… поне не точно… о, Господи, Джан, не зная.

— Добре, да оставим това. — Просто не мога да си представя защо Джон го е направил, това е всичко. Да е агресивен по природа, не е. Което навежда на друг въпрос, Пол: как можеш да го екзекутираш, ако си прав за онези момиченца? Как можеш да го сложиш на електрическия стол, ако някой друг…

Подскочих. С лакът закачих чинията, съборих я на пода и тя се счупи. Бе ми хрумнала нова идея. За момента беше по-скоро интуитивна, отколкото логична, но притежаваше известно черно изящество.

— Пол? — уплашено попита Джанис. — Какво има?

— Не зная, не зная със сигурност, но ако мога, ще разбера.

Резултатът от стрелбата беше цирк с три арени — губернаторът на едната, затворът на другата и загубилият разсъдъка си Пърси Уетмор на третата. А кой ръководеше представлението? Е, с тази работа се редуваха господата от пресата. Не бяха толкова лоши, колкото са сега — но дори навремето, преди Гералдо, Майк Уолъс и всички останали, можеха да галопират доста добре, когато наистина захапеха кокала в зъбите си. Тогава се случи точно така и докато траеше, представлението беше добро.

Но и най-веселият цирк, с най-ужасните изроди, с най-смешните клоуни и с най-дивите зверове, накрая трябва да напусне града. Този го направи след комисията за разследване, чието име наистина звучи особено и страшно, но всъщност се оказа съвсем кротка и повърхностна. При други обстоятелства губернаторът несъмнено щеше да поиска да му поднесат нечия глава, но не и този път. Племенникът му — собствената плът и кръв на жена му — беше полудял и бе убил човек. Беше убил убиец — това поне бе така и слава Богу — но Пърси все пак беше застрелял човека, докато спеше в килията си, което не бе съвсем честно. Като се прибавеше и фактът, че въпросният младеж си остана също толкова луд, колкото мартенски заек, можеше да се разбере защо губернаторът искаше въпросът да се приключи колкото може по-бързо.

Никой не разбра за пътуването ни до дома на директора Мурс с пикапа на Хари Теруилигър. Фактът, че докато отсъствахме, Пърси лежеше заключен в карцера, напъхан в усмирителна риза, изобщо не излезе на бял свят. Нито пък фактът, че бяхме натъпкали Уилям Уортън с морфин. И защо трябваше? Властите нямаха основание да подозират наличието на каквото и да е друго в тялото на Уортън освен на шестте патрона. Съдебният следовател ги извади, погребалният агент го постави в чамов сандък и това бе краят на човека с татуировка „Били Хлапето“ на лявата си ръка. Подходящо избавяне от този боклук, ще кажете вие.

Цялата дандания продължи около две седмици. През това време не смеех и да гъкна, камо ли да си взема свободен ден, за да проуча идеята, която ми бе хрумнала на кухненската маса на сутринта след онези събития. Със сигурност разбрах, че циркът е напуснал града, когато отидох на работа един ден малко преди средата на ноември — дванадесети, струва ми се, но не разчитайте много на паметта ми. Именно тогава намерих върху бюрото си листа хартия, от който се бях страхувал: заповедта за датата на екзекуцията на Джон Кофи. Бе я подписал Къртис Андерсън вместо Хал Мурс, но, разбира се, това не я правеше по-малко законна, и разбира се, че за да стигне до мен, е трябвало да мине през ръцете на Хал. Можех да си представя директора, седнал на бюрото си в администрацията с този лист в ръка, седнал там и замислен за жена си, превърнала се в тридневно чудо за лекарите от общинската болница в Индианола. Същите онези лекари й бяха издали собствената й смъртна присъда, но Джон Кофи я беше скъсал. Сега обаче беше ред на Кофи да извърви Зеления път и кой от нас можеше да промени това? Кой от нас щеше да го промени?

Датата на екзекуцията бе 20 ноември. Три дни след като я получих — на петнадесети, струва ми се — накарах Джанис да телефонира, че съм болен. Изпих чаша кафе и потеглих на север с ужасно очукания си, но иначе сигурен форд. На изпращане жена ми ме целуна и ми пожела късмет. Благодарих й, но вече нямах ясна представа какво ще означава късмет — да намеря онова, което търсех, или да не го намеря. Със сигурност знаех едно-единствено, че не съм в настроение да си пея, докато шофирам. Не и този ден.