Стивън Кинг - Зеленият път

— За какво да се молим, шефе? — попита Джон.

— За сила — без изобщо да се замисля отвърнах аз. Затворих очи и казах: — Господи Боже на всички, моля Те, помогни ни да завършим онова, което сме започнали, и моля Те, посрещни този човек, Джон Кофи — като кафе, но не се пише така — в рая Си и му дай покой. Моля Те, помогни ни да го изпратим така както заслужава и не позволявай да се случи нищо лошо. Амин. — Отворих очи и погледнах към Дийн и Хари. И двамата изглеждаха малко по-добре. Навярно просто защото бяха имали няколко мига да си поемат дъх. Съмнявах се, че е заради молитвата ми.

Понечих да се изправя и Джон ме хвана за ръката. После ме погледна едновременно боязливо и с надежда.

— Спомням си една молитва, на която някой ме научи като дете — рече. — Поне си мисля, че си я спомням. Мога ли да я кажа?

— Давай — отвърна Дийн. — Имаш още много време, Джон.

Той затвори очи и съсредоточено се намръщи. Очаквах нещо от рода на „Дядо Боже“ или може би изопачена версия на Отче наш, но грешах. Никога дотогава не бях чувал онова, което каза, не съм го чувал и после. Не че изразите му бяха особено необикновени. Стиснал длани пред затворените си очи, Джон Кофи започна:

— Исусе малък, мил и кротък, за мен сирачето моли се. Бъди моя сила, бъди мой приятел, бъди с мен докрая. Амин. — Отвори очи, понечи да се изправи, после внимателно ме погледна.

Изтрих очите си с ръка. Докато го слушах, си бях мислил за Дел — той също беше поискал да каже накрая още една молитва. „Дево Мария, майко Божия, моли се за нас, грешните, сега и в часа на нашата смърт.“

— Извинявай, Джон.

— Няма нищо — отвърна той, стисна ръката ми и се усмихна. И после, както си бях помислил, че може да му се наложи да направи, ми помогна да се изправя на крака.

Нямаше много свидетели — може би бяха четиринайсет души, наполовина по-малко, отколкото на екзекуцията на Делакроа. Тук беше Хоумър Крибъс, както обикновено прелял от стола си, но не видях помощник-шерифа Макгий. Както и директора Мурс, той очевидно бе решил да отсъства.

На първия ред седеше възрастна двойка, която отначало не успях да разпозная, въпреки че до онзи ден през третата седмица на ноември бях виждал снимките им в твърде много вестници. После, щом приближихме до платформата, върху която чакаше Стария Светльо, жената изсъска „Умри бавно, кучи сине!“ и разбрах, че това са Клаус и Марджъри Детерик. Не ги бях познал, защото на човек не му се случва често да вижда старци, които още нямат четирийсет години.

Когато чу женския глас, Джон преви рамене и шерифът Крибъс одобрително изсумтя. Ханк Битърман, който пазеше пред малката група от свидетели, не откъсваше очи от Клаус Детерик. Така му бях заповядал, но през онази нощ Детерик не направи нито едно движение по посока на Джон. Той като че ли беше на друга планета.

Бруталния стоеше до Стария Светльо и незабележимо ми даде знак с пръст, когато се качихме върху платформата. Прибра пистолета си в кобура и хвана Джон за ръката, след което внимателно го придружи до електрическия стол като момче, което извежда приятелката си на дансинга за първия им танц заедно.

— Наред ли е всичко, Джон? — тихо попита той.

— Да, шефе, но… — За пръв път се оглеждаше уплашено. — Но тук има много хора, които ме мразят. Много. Усещам го. Боли. Жили като пчела и боли.

— Тогава усещай нашите чувства — тихо каза Бруталния. — Ние не те мразим — можеш ли да го усетиш?

— Да, шефе. — Но сега гласът му трепереше още по-силно и от очите му отново бавно се стичаха сълзи.

— Убийте го два пъти, момчета! — изведнъж извика Марджъри Детерик. Дрезгавият й, пронизващ глас беше като плесница. Джон се притисна към мен и простена. — Започвайте и убийте този изнасилвач на малки дечица два пъти, това ще е чудесно! — Все още сякаш в полусън, Клаус я дръпна за рамото. Жената се разрида.

Слисан видях, че Хари Теруилигър също плаче. Засега никой от свидетелите не бе забелязал сълзите му — беше обърнат с гръб към тях — но той все пак плачеше. Но какво можехме да направим? Искам да кажа, освен да побързаме с всичко това?

Двамата с Бруталния обърнахме Джон. Хауъл натисна рамото му и той седна. После стисна широките дъбови странични облегалки на Стария Светльо. Очите му продължаваха да гледат уплашено. Облиза първо единия ъгъл на устата си, после другия.

Ние с Хари застанахме на колене. Предишния ден бяхме накарали един от затворниците от работилницата временно да запои сгъваеми удължения на скобите за краката, защото глезените на Джон Кофи бяха почти толкова дебели, колкото прасците на обикновен човек. И все пак преживях кошмарен момент, когато си помислих, че ще се окажат по-малки и че ще трябва да го върнем в килията му, докато открием Сам Бродерик, тогавашния шеф на работилницата, за да удължи скобите. За последен път силно ударих скобата с длани и тя се затвори. Кракът на Джон рязко потръпна и той изохка. Бях го прищипал.