Стивън Кинг - Зеленият път

Последните сълзи на Джон Кофи.

Когато се върнах вкъщи, вече бях добре. Разсъмваше се и птиците пееха. Паркирах стария си форд, излязох, отидох до задното стълбище и тогава върху мен се стовари втората най-силна мъка, която някога съм изпитвал. Помислих си как се страхуваше от мрака. Спомних си първия път, когато го видях, и как ме попита дали нощем оставяме лампите да светят, и краката ми се подкосиха. Седнах на стъпалата, наведох глава и заплаках. Като че ли не плачех само за Джон, а за всички нас.

Джанис излезе навън и седна до мен. После ме прегърна през раменете.

— Направил си всичко възможно, за да не го мъчиш, нали?

Поклатих глава.

— И той е искал да си иде.

Кимнах.

— Влез си вкъщи. — Тя ми помогна да се изправя. Това ме накара да си спомня как Джон ми подаде ръка, след като се бяхме молили заедно. — Влез си вътре и изпий чаша кафе.

Направих го. Мина първото утро, после първият следобед, след това и първото дежурство. Времето лекува всичко, времето го отнася и накрая има само мрак. Понякога откриваме други в мрака и понякога отново ги губим. Това е всичко, което зная, освен че се случи през 1932, когато щатският затвор все още беше на Студената планина.

И електрическият стол, разбира се.

Към два и петнайсет следобед в солариума при мен дойде приятелката ми Илейн Конъли. Последните страници от разказа ми бяха спретнато подредени пред мен. Лицето й беше много бледо и под очите й имаше блестящи следи. Мисля, че бе плакала.

А аз, аз бях гледал. Просто така. Бях гледал навън през прозореца над хълмовете на изток и дясната ми ръка пулсираше. Но това пулсиране беше някак спокойно. Чувствах се празен, изсмукан. Чувство, което бе ужасно и в същото време прекрасно.

Беше ми трудно да срещна очите на Илейн — страхувах се, че мога да видя в тях омраза и презрение — но нямаше нищо такова. Бяха просто тъжни и удивени. Нямаше омраза, нито презрение, нито съмнение.

— Искаш ли да прочетеш края? — попитах аз и потупах с наболяващата ме ръка малката купчина листи. — Всичко е тук, но ще те разбера, ако не…

— Не става въпрос какво искам — прекъсна ме тя. — Трябва да разбера какво е станало, макар да предполагам, че сте го екзекутирали. Струва ми се, че намесата на Провидението с главно „П“ прекалено се надценява в живота на обикновените хора. Но преди да взема тези страници… Пол…

Замълча, сякаш се чудеше как да продължи. Аз чаках. Понякога не можеш да помогнеш на хората. Понякога е най-добре изобщо да не се опитваш.

— Пол, тук пишеш, че през 1932 си имал две пораснали деца — не само едно, а две. Ако не си се оженил за своята Джанис, когато си бил на дванайсет, а тя на единайсет, подобно нещо…

Поусмихнах се.

— Оженихме се много млади (така беше с повечето хора в планините, така е било с майка ми), но не чак толкова.

— Тогава на колко години си всъщност? Винаги съм смятала, че си над осемдесетте, на моя възраст, навярно даже малко по-млад, но според това тук…

— В годината, в която Джон извървя Зеления път, бях на четиридесет. — Роден съм през 1892. Това означава, че съм на сто и четири, освен ако не бъркам в сметката.

Тя ме зяпна онемяла.

Подадох й останалата част от ръкописа и отново си спомних как Джон ме беше докоснал в килията си. „Няма да се взривиш“, бе казал той, леко усмихнат от самата мисъл, и наистина не се взривих… но въпреки това с мен беше станало нещо. Нещо трайно.

— Прочети го докрай — казах. — Там е всичко останало, което зная.

— Добре — прошепна тя. — Малко се страхувам, не мога да те лъжа, но… добре. Ти къде ще бъдеш?

Изправих се, протегнах се и чух как гърбът ми изпука. Онова, което със сигурност знаех, бе, че солариумът ми е дотегнал до гуша.

— На игрището за крикет. Искам да ти покажа още нещо и то е точно в тази посока.

— Да не е нещо… страшно? — В боязливия й поглед видях Илейн — момиченцето от онова време, когато мъжете са носели сламени шапки през лятото и палта от меча кожа през зимата.

— Не — усмихнах се аз. — Не е страшно.

— Добре. — Тя взе листовете. — Ще ги отнеса в стаята си. Ще се срещнем на игрището за крикет към… — Илейн прелисти ръкописа, за да прецени. — Към четири? Става ли?

— Отлично — казах аз, като си мислех за прекалено любопитния Брад Долън. Дотогава вече щеше да си е заминал.

Тя се пресегна, леко стисна ръката ми и излезе. За миг останах на мястото си, погледнах към масата и осъзнах факта, че освен подноса със закуската, който сутринта ми бе донесла Илейн, няма нищо друго. Липсваха пръснатите върху нея страници. Някак си не бях в състояние да повярвам, че съм свършил… и наистина не бях — можете сами да се убедите, тъй като всичко това е написано, след като разказах за екзекуцията на Джон Кофи и дадох последните листове на Илейн. И още тогава отчасти знаех защо.