Стивън Кинг - Клетка

Ала Чарлс Ардай само му хвърли благ поглед:

— Забрави ли какво ви казах снощи за музикалните столове, Том?

Тримата мъже се бяха притаили зад голямата белокаменна арка и наблюдаваха футболния стадион, Алис и Джордан бяха останали „в резиденцията“. Музиката, която се чуваше от игрището, представляваше джазирана инструментална версия на „Момичето от Ипанема“. Клей си помисли, че това сигурно е максимумът, който можеш да изтърпиш, ако си телефонна откачалка.

— Не — каза Том. — Докато музиката звучи, няма защо да се притесняваме. Просто не искам да съм първият, чието гърло ще бъде разкъсано от някое страдащо от безсъние телефонно зомби, което е изключение от правилото.

— Не се тревожи, няма да бъдеш — усмихна се професорът.

— Откъде сте толкова сигурен, сър? — намръщи се мустакатият.

— Защото, ако ми позволиш една плоска игрословица, не може да имаме страдащи от безсъние, когато нямаме сън. Елате.

Чарлс Ардай закуцука по циментовата алея, по която някога играчите са излизали на терена, но като видя, че спътниците му не го следват, спря и се обърна към тях.

— Почти няма знания, които да се постигат без риск — заяви, — а на този етап всички знания, които можем да съберем, са от съдбоносно значение. Хайде, по-смело.

Клей и Том закрачиха след потрепващия бастун на професора — художникът вървеше по-напред, приятелят му го следваше. Да, Клей виждаше червените светлинки на бумтялниците, наредени около терена. Бяха поне шейсет-седемдесет. На всеки три-четири метра бе разположена по една голяма стереоуредба, неизменно заобиколена от налягали хора, които изглеждаха доста зловещо в мрака. Не бяха накачулени един върху друг — всяко същество лежеше върху тревата на игрището — ала всеки сантиметър земя бе максимално оползотворен. Дори ръцете им бяха преплетени, при което се създаваше впечатлението, че теренът е покрит с десетки хартиени кукли, докато ужасната музика („Господи, все едно се намирам в някоя чакалня“ — помисли си художникът) гърми в нощта. Имаше и още нещо — противната миризма на гниещи зеленчуци, смесена с вонята на човешки екскременти.

Директорът заобиколи едната врата на игрището (тя бе преобърната, а мрежата й бе безмилостно раздрана) и спря до някакъв човек на около трийсет години с фланелка на „НАСКАР“ и ужасни рани от ухапвания, покриващи едната му ръка чак до ръкава на тениската. Раните изглеждаха инфектирани. Младежът стискаше червено кепе, което напомни на Клей маратонката на Алис. Непознатият се взираше безизразно в звездите — явно не чуваше Бет Мидлър, която отново запя за вятъра под крилете й.

— Здрасти! — изхриптя директорът и с бастуна си ръгна лежащия младеж. Онзи изобщо не реагира, но беловласият продължи да го мушка, докато газовете, издули корема на младежа, не излязоха шумно навън. — Здрасти, казвам!

— Стига! — изстена Том.

Професорът само презрително го изгледа, после набучи на бастуна си кепето в ръката на младият мъж. С рязко движение го отхвърли встрани, червената шапка литна във въздуха и след около три метра се приземи върху лицето на някаква жена на средна възраст. Клей като хипнотизиран гледаше как шапката се свлече настрани, разкривайки облещено, немигащо око.

Младежът с тениска на „НАСКАР“ се пресегна бавно като на забавен кадър и стисна в юмрук пръстите на ръката, в която бе държал кепето, след което отново се вцепени.

— Мисли, че отново я държи — прошепна Клей.

— Може би — каза равнодушно Чарлс Ардай и забучи бастуна си в рана на китката на младежа. Болката сигурно бе ужасна, ала проснатият възнак мъж продължи невъзмутимо да се взира в обсипаното със звезди небе. Бет Мидлър беше заменена от Дийн Мартин. — Мога да пробия гърлото му с бастуна си и той няма да направи нищо, за да ми попречи, нито пък тези около него ще скочат в негова защита. Но ако беше ден… тогава без съмнение щяха да ме разкъсат на парчета.

Том бе коленичил до една от стереоуредбите:

— В този касетофон има батерии. Усеща се по тежестта.

— Така е — кимна професорът. — Във всички има. Явно не могат без батерии. — Позамисли се, после добави нещо, което според Клей се подразбираше: — Поне засега.

— Можем да ги избием, докато са в това състояние, нали? — подхвърли художникът. — Можем да ги избием до крак, както ловците са изтребили странстващите гълъби през осемдесетте години на деветнайсети век… или някъде там.

Директорът кимна:

— Размазвали са малките им главици, преди още горките птички да полетят. Аналогията не е лоша. Според мен обаче ще стане твърде бавно, ако използвам бастуна си. И се боя, че дори да използвате автоматичните оръжия, пак ще отнеме страшно много време.