Стивън Кинг - Клетка

— Възможно е… — Той отхапа за последно от хамбургера си, след което покри внимателно останалото с една салфетка. — Има доста рояци, както навярно ви е известно. Вероятно най-малко десетина в радиус от петдесет километра. От хората, запътили се на юг, знаем, че има рояци и в Сендаун, Фримънт и Кандия. През деня тършуват за храна — както и за музикални дискове, а следобед започват да се прибират там, откъдето са дошли.

— Сигурен ли си? — попита Том. Тъкмо бе довършил първата си купичка с пудинг и се пресягаше за втора.

Ардай поклати глава.

— Няма нищо сигурно. — Рошавите му бели къдрици (типичната за един професор по английска литература прическа) леко се развяваха под ефирния следобеден ветрец. Облаците бяха изчезнали, от задната веранда се откриваше прекрасна гледка към общежитията и пустеещия двор на колежа. Джордан току притичваше до предната част на къщата, за да хвърля по един поглед към улица „Колежанска“ и отрупания с боклуци склон, след което се връщаше, за да докладва, че всичко е наред.

— Не сте ги виждали да нощуват на друго място, нали?

— Не, сър — отвърна Том.

— Но да не забравяме, че се движехме само по тъмно — напомни им Клей. — А сега мракът е направо непрогледен.

— Да — кимна директорът. — Също като в le moyen age — рече отнесено той. — Превод, Джордан?

— Средните векове, сър.

— Браво! — Беловласият го потупа по рамото.

— Дори големи рояци може да останат незабелязани — продължи Клей. — Изобщо няма нужда да се крият.

— И бездруго не се крият — отбеляза Чарлс Ардай, сплитайки пръсти. — Те се събират на рояци… тършуват за храна… и груповото им съзнание може и да се пропука леко, докато си търсят нещо за ядене, но това се случва все по-рядко. Всеки следващ ден това се случва все по-рядко.

— Манчестър изгоря до основи, сър — внезапно каза Джордан. — Виждахме пламъците оттук, нали, сър?

— Да — промълви директорът. — Беше тъжно и страшно.

— Вярно ли е, че хората, които са опитали да отидат в Масачузетс, са били застрелвани на границата? — попита момчето. — Така разправят хората. Казват, че трябва да заобиколиш през Върмонт… — че само от там било безопасно…

— Пълна измишльотина — изсумтя Клей. — Ние пък чухме същото за границата на Ню Хампшир.

Джордан изумено го изгледа, после избухна в смях, който зазвъня като камбанка в притихналия въздух. В следващия миг обаче в далечината отекна изстрел, последван от нечовешки вик — бе невъзможно да се определи дали беше плод на ярост или ужас. Момчето спря да се смее.

— Кажи ни за онова странно състояние, в което бяха снощи — прошепна Алис. — И музиката. Всички рояци ли слушат музика нощем?

Директорът погледна възпитаника си.

— Да — отвърна момчето. — Предимно леки неща — никакъв рок, да не говорим за хеви метал…

— И никаква класика — добави Чарлс Ардай. — Нищо интересно и стимулиращо.

— Това са техните приспивни песни — каза Джордан. — Така поне мислим аз и директорът…

— Двамата с директора, Джордан!

— Двамата с директора, да, сър.

— Убедени сме — съгласи се беловласият мъж. — Макар и да подозирам, че не е само това. Със сигурност има и нещо друго.

Клей беше озадачен — не знаеше какво да каже. Погледна Том и Алис и прочете по лицата им същото, което изпитваше и той — не само изненада, но и неохота да научи истината. Директорът Ардай се приведе и заговори:

— Да бъда ли пределно откровен? Не мога да не бъда откровен — такъв съм си, откакто се помня. Искам да ни помогнете да извършим едно ужасно дело. Работата е там, че не разполагаме с много време, и въпреки че може да ударим на камък, човек никога не е сигурен, нали така? Никой не знае на какъв принцип се осъществява комуникацията между тези… рояци. Какъвто и да е случаят обаче, нямам намерение да стоя безучастно и да гледам как тези… твари… ми отнемат не само училището, но и живота. Вече да съм се опитал да го направя, но съм стар, а пък Джордан е много млад. Прекалено млад. Каквито и да са сега, съвсем доскоро тези същества са били хора… Няма да допусна Джордан да стане като тях.

— Аз ще изпълня дълга си, сър! — заяви момчето и Клей си каза, че навярно по същия начин говореха и тийнейджърите мюсюлмани, които препасват колани с експлозиви.

— Приветствам храбростта ти, Джордан — каза директорът, — но отговорът ми е твърдо „не“. — Задържа погледа си върху момчето, след което се обърна към останалите и взорът му ги прониза с хладната си решителност. — Вие имате оръжия — добри оръжия, а пък аз разполагам само със старовремска пушка, която може и да не гръмне никога. Дори и да се окаже наред, патроните ми са прекалено стари. Важното обаче е, че имаме бензинова помпа, а бензинът може да свърши добра работа за унищожаване на умопобърканите. Той навярно видя ужаса, изписал се по лицата им, защото окуражаващо им кимна. Клей си каза, че благият беловлас мъж внезапно бе заприличал на суров пуритан от старо живописно платно. От онези, които можеха да осъдят някого на смърт чрез обесване, без да им мигне окото. Или пък да изгорят на кладата някоя жена, защото я смятат за вещица.