Стивън Кинг - Клетка

Чарлс Ардай сякаш прочете мислите му, защото се обърна към него, преди да продължи:

— Знам какво говоря. Знам и как звучи. Няма да бъде убийство, а изтребление. Съзнавам и че нямам властта да ви накарам да сторите каквото и да било. Но и в двата случая… независимо дали ще ми помогнете да ги изгоря, или не, трябва да предавате едно съобщение…

— На кого? — попита Алис.

— На всеки, когото срещнете по пътя си, госпожице Максуел — каза директорът и се наведе над остатъците от угощението им, а очите му — тези очи на суров съдник, се бяха присвили и горяха с непоколебим пламък. — Трябва да им казвате какво се случва с онези, които чуят пъкления Сигнал по сатанинските си зомбифони. Всеки, на когото му е отнета светлината на деня, трябва да го чуе, и то преди да е станало твърде късно. — Беловласият вдигна ръка и Клей видя, че пръстите му треперят. Можеше да отдаде това на възрастта му, ала преди не беше забелязвал подобни признаци. — Но се боим, че съвсем скоро ще стане твърде късно. Нали така, Джордан?

— Да, сър. — Момчето определено знаеше нещо, защото изглеждаше изплашено.

— Какво? Какво се случва с тях? — попита Клей. — Има нещо общо с музиката и всички тези свързани помежду си бумтялници, нали?

Чарлс Ардай въздъхна и внезапно придоби ужасно уморен вид.

— Не са свързани — пророни. — Не си ли спомняте, когато ви казах, че и двете ви предположения са погрешни?

„Е, поне ерата на хапането помежду им — каза си. — Освен ако…“ — Професор Ардай, в началото те избиваха всички…

— Да — съгласи се директорът. — Имахме късмет да минем между капките, нали, Джордан?

Момчето потрепери и кимна:

— Учениците се пръснаха във всички посоки. Дори някои от учителите. Убиваха… разкъсваха… ломотеха неразбираеми неща… Скрих се в една от оранжериите…

— Аз пък се притаих на тавана на тази къща — добави Чарлс Ардай. — И наблюдавах през малката капандура как кампусьт — кампусът, който обичам, се превръща в преизподня.

— Много от оцелелите избягаха в града — продължи Джордан. — Сега повечето се върнаха. И са там. — Той посочи футболното игрище.

— Което означава…? — попита Клей.

— Мисля, че знаеш, Ридъл.

— Клей.

— Клей, добре. Според мен случващото се в момента е нещо повече от временна анархия. Мисля, че е началото на война. На една краткотрайна, но изключително брутална и кървава война.

— Не смятате ли, че преувелича…

— Не — отсече професорът. — Въпреки че се опирам единствено на своите наблюдения и тези на Джордан, роякът, който наблюдаваме, е доста голям, и много пъти сме ги виждали да напускат стадиона и да се връщат, за да си… хайде да го кажем — починат. Спряха да се избиват взаимно, но продължиха да убиват хората, които бихме класифицирали като „нормални“. Според мен това е войнствено поведение.

— Виждал ли си ги да убиват нормални? — попита Том. Зад него Алис отвори раницата си, извади бебешкия „Найк“ и го стисна в дланта си. Директорът мрачно го изгледа.

— Да. Със съжаление трябва да отбележа, че и Джордан ги е виждал да го правят.

— Не можехме да направим нищо — въздъхна младежът, в очите му проблеснаха сълзи. — Онези бяха прекалено много. Жертвите бяха две — мъж и жена. Не знам какво правеха в кампуса преди здрачаване, но едва ли са знаели за игрището. Тя беше ранена и мъжът й помагаше да върви. Налетяха на двайсетина от онези, които се връщаха от града. Мъжът се опита да я носи… — Гласът на момчето започна да глъхне: — Ако беше сам, сигурно щеше да се спаси, ала с нея… успя да стигне само до общежитието „Хортън Хол“. Падна и онези се нахвърлиха отгоре им. Те… Джордан зарови лице в палтото на стареца, което изглеждаше тъмносиво в този навъсен, мрачен следобед.

— По всичко личи, че познават враговете си — изтъкна Чарлс Ардай.

— Може да е било част от първоначалното съобщение, което са получили, как мислите?

— Възможно е — промълви Клей и потръпна.

— Какво ли става нощем, когато лежат неподвижно с отворени очи и слушат адската музика… — директорът въздъхна, извади кърпичка от джоба си и машинално избърса сълзите на момчето. Клей виждаше, че е едновременно изплашен и абсолютно сигурен в заключението, до което беше стигнал. — Мисля, че тъкмо тогава ги препрограмират — добави.

— Виждате малките червени лампички, нали? — попита директорът с характерния си „лекционен“ глас. — Аз лично мога да преброя поне шейсет и…

— Млъкни, за Бога! — изсъска Том — прииска му се с длан да запуши устата на стареца.