Стивън Кинг - Клетка

— Да, същата, — прекъсна го плешивият служител. На лицето му бе изписано мрачно задоволство. — А какви протести имаше по време на строежа й.

Мъжът с италианските мустачки обаче продължи:

— …следователно болницата в момента гори заедно с всички, които се намират вътре.

— Но това е ужасно! — извика Алис и притисна с длан устните си.

— Да, така е — каза мрачно Том. — А до нея пък се намира „Уонг“ 10 10 Арт-център, под чието крило има няколко театъра, опера и балет, известен с образователните си младежки програми. — Б. пр. . Ако вятърът не утихне до залез слънце, всички сгради източно от Мас Пайк 11 11 „Мас Пайк“ — магистрала, дълга над 200 километра, която обхваща Масачузетс от Западен Стокбридж до международното летище „Лоугън“ в Бостън. — Б. пр. до довечера ще станат на въглен.

— Намираме се на запад от тях — отбеляза Рикарди.

— Значи сме в безопасност — заключи Клей. — Поне от този пожар — побърза да уточни, приближи се до малкото прозорче, повдигна се на пръсти и погледна към Есекс Стрийт.

— Какво виждаш? — повита го Алис. — Има ли хора?

— Не, всъщност да — отвърна той. — Един мъж. На другия тротоар.

— От откачалките ли е?

— Не мога да преценя — рече Клей, ала това не беше съвсем вярно. Имаше нещо в тичането на непознатия, както и в начина, по който боязливо се обръщаше. Преди да свърне зад ъгъла и да поеме по Линкълн Стрийт, мъжът за малко не се блъсна във витрината на някакво магазинче. И въпреки че Клей не можеше да го чуе, беше сигурен, че устните на човека се движат. — Вече го няма — добави.

— И на улицата няма други хора, така ли? — попита Том.

— Засега да — отвърна Клей. — Обаче има много дим. Дим, сажди и пепел. Вятърът ги разнася и ми пречи да виждам.

— Добре, убеди ме — каза мъжът с италианските мустачки. — Винаги съм загрявал бавно, но важното е, че все пак загрявам, нали така? — усмихна се той. — Градът ще изгори до основи, а откачалките ще зяпат отстрани, без да си мръднат пръста.

— Точно така — кимна Клей. Според него това се отнасяше не само за Бостън, ала поне засега Бостън бе максимума, за който можеше да мисли. Навярно с времето щеше да разшири кръгозора си, но едва след като се увереше, че Джони е в безопасност. А може би никога нямаше да зърне „голямата картина“ — все пак изкарваше прехраната си с рисуване на малки картини. Почувства как егоистът, който живуркаше в една от най-затънтените части на съзнанието му, изпраща ярка мисъл, обагрена в сини и златисти цветове. „Защо точно днес? — гласеше тя. — Защо това трябваше да се случи тъкмо днес, когато най-накрая направих удара на живота си?“

— Мога ли да дойда с вас, момчета? — попита Алис: — Ако смятате да тръгвате, де.

— Разбира се — отвърна Клей и погледна чиновника. — Вие също, господин Рикарди.

— Възнамерявам да остана на поста си — вирна брадичка плешивият.

— Не мисля, че ще имате проблеми с ръководството, ако заключите и напуснете хотела — отбеляза Том с онзи благ глас, който художникът започвайте да харесва.

— Ще остана на поста си — повтори служителят. — Господин Допели, шефът на дневната смяна, отиде до банката и ми повери хотела. Може би, ако се върне, бих тръгнал с вас, но при това положение…

— Моля ви, господин Рикарди — рече девойката. — Не е хубаво да оставате сам тук.

Ала плешивият скръсти ръце на гърдите си и само поклати глава.

Те отместиха столовете с високите облегалки и Рикарди отключи вратите. Клей погледна навън — улицата изглеждаше, пуста, но не бе съвсем сигурно, защото навсякъде се стелеше фина пепел, подобна на черен сняг.

— Хайде — каза той. Щяха да започнат със съседната сграда — ресторант „Метрополитан“.

— Смятам да заключа вратите и да върна столовете по местата им — информира ги Рикарди. — Ако изпаднете в затруднение — ако се натъкнете на онези хора в „Метрополитан“, например, и ви се наложи да се изтеглите, само извикайте: „Рикарди, Рикарди, пуснете ни вътре!“ Така ще знам, че е безопасно да отключа вратата. Разбрахте ли?

— Да — кимна Клей и стисна кльощавото рамо на чиновника. Онзи потръпна, ала не понечи да се отмести (въпреки че от изражението му си личеше, че никак не обича да се отнасят с него по този начин). — Вие сте свестен човек. В началото си мислех, че не е така, ала се оказа, че съм грешал.

— Старая се да давам най-доброто от себе си — резервирано каза плешивият. — Само запомнете.

— Ще запомним — усмихна се Том. — Навярно ще се забавим там десетина минути. Ако междувременно се случи нещо, извикайте и ще ви се притечем на помощ.