Стивън Кинг - Клетка

Обърна се и видя двата силуета, които сякаш се рееха на фона на спускащия се здрач.

— Добре съм, добре съм, все още съм добре, сега отивам да погледна кабинета, все още съм добре.

— Клей? — разтревожено извика Том, но художникът не можа да се обади, за да го успокои. Единствената светлина в помещението идваше от малкото прозорче към Есекс Стрийт, но тя бе достатъчна, за да различи очертанията на тялото, увиснало под високия таван. Рикарди висеше на нещо, което приличаше на шнур от завеса, а на главата му бе нахлузена бяла торба. Клей си помисли, че навярно хотелът даваше такива торби на гостите, за да слагат вътре мръсното си пране. — Клей, добре ли си?

— Клей? — Гласът на Алис бе писклив и остър, сякаш тя се намираше на ръба на истерията.

— Добре съм — чу се да казва. Имаше чувството, че устните му се движат сами, без никаква помощ от страна на мозъка. — Още съм тук. — Мислеше си как бе изглеждал плешивият, когато бе казал: „Възнамерявам да остана на поста си.“ Думите и вирнатата му брадичка издаваха високомерие, ала очите му изглеждаха изплашени и някак си смирени — очи на мъничък енот, притиснат в ъгъла на гаража от свирепо куче. — Ей сега се връщам!

Отстъпи назад, сякаш господин Рикарди можеше да се изплъзне от саморъчната примка и да се хвърли към него, ако му обърнеше гръб. Изведнъж почувства ужасен страх за Шарън и Джони; болката от липсата им го прониза с такава сила, че пробуди спомена за първия му училищен ден, когато майка му го бе оставила до входа на физкултурния салон. Другите родители въведоха децата си, ала неговата майка каза: „Влизаш сам, Клейтън, момчетата правят тези неща сами.“ Преди да влезе, малкият Клей дълго гледа как тя се отдалечава по Седар Стрийт. Сега, докато стоеше тук в тъмното, повече от всичко на света искаше да е при Шарън и Джони. Том и Алис бяха чудесни, но той искаше хората, които обичаше.

Заобиколи рецепцията и понечи да прекоси фоайето, но се сети, че отново е забравил проклетата си папка. Върна се и като посегна да я вземе, изпита усещането, че Рикарди ще се протегне от сумрака и ще го сграбчи. Това не се случи, но над него отново изтопурка нещо. Нещо, което навярно е било човек до три часа този следобед. Този път, докато прекосяваше фоайето, единствената аварийна лампа в помещението примигна за кратко и угасна. „Това е нарушение на противопожарната безопасност — помисли си Клей. — Трябва да докладвам за него.“ Щом стигна до двойните врати на „Атлантик Авеню Ин“, подаде папката на Том.

— Къде е той? — попита Алис, — Да не би все пак да си е тръгнал?

— Мъртъв е — рече Клей. Мина му през ума да ги излъже, ала си даде сметка, че не може. Беше прекалено шокиран от смъртта на плешивия. Как ли човек се решава да посегне на живота си? — Самоубил се е.

Девойката заплака, а Клей си каза, че ако зависеше от Рикарди, тя едва ли щеше да е жива, но, разбира се, Алис нямаше как да го знае. Пък и на него му се плачеше. В крайна сметка плешивият чиновник бе показал и добрите си страни. Навярно повечето хора биха направили същото, ако имаха тази възможност.

Откъм парка се чу вик, който прозвуча прекалено мощно, за да бъде издаден от човешко гърло. На Клей му заприлича на тръбене на слон. Във вика нямаше нито болка, нито радост. Алис се сви и той я прегърна. Тялото й му се стори като електрическа жица, по която течеше ток с високо напрежение.

— Ако ще се махаме оттук, да действаме по-бързо — каза Том. — В случай че всичко мине гладко, ще се доберем до Молдън и ще пренощуваме в моята къща.

— Страхотна идея — рече Клей.

Човекът с тънките мустачки се усмихна:

— Наистина ли мислиш така?

— Абсолютно. Кой знае, може пък полицай Ашланд да е там.

— Кой е полицай Ашланд? — попита Алис.

— Едно ченге, което срещнахме в парка — обясни Том. — Той, ами, може да се каже, че ни помогна. — Тримата вече вървяха на изток към Атлантик Авеню сред воя на алармите и танцуващите във въздуха сажди. — Но едва ли ще го видим. Клей просто се опитва да се пошегува.

— Аха — кимна момичето. — Радвам се, че поне някой се опитва.

На паважа пред краката й лежеше малко синьо телефонче с напукано панелче. Тя го изрита в канавката, без да наруши ритъма на стъпките си.

— Браво! — похвали я Клей.

Тийнейджърката вдигна рамене.

— Пет години футбол — рече тя и в същия момент уличните лампи грейнаха — досущ като обещание, че не всичко е загубено.

Хиляди хора стояха на моста на река Мистик и наблюдаваха как всичко между Комънуелт Авеню и Бостънския залив изчезва сред огнените езици. Западният вятър си остана топъл дори и след залеза на слънцето и пламъците ревяха и беснееха, сякаш светът се бе превърнал в огромна пещ, чието пъклено сияние затъмняваше звездите. Пълната луна се показа — приличаше на изцъклено око на циклоп; от време на време пушекът я закриваше, но когато окото успееше да разкъса димната завеса, от него се процеждаше зловещо оранжево сияние. Клей си каза, че в комиксите често я изобразяваха така, ала не го сподели с другите.