Стивън Кинг - Клетка

Девойката се засмя и възторжено заръкопляска, той разпери ръце и се поклони.

— Сега можем ли да тръгваме, о, велики Худини? — попита Том, но и на неговото лице бе грейнала усмивка и дребните му зъби проблясваха под светлината на аварийните лампи.

— Само да й направя колан. Така Алис ще може да носи ножа и едната торба със сандвичите. Ти пък вземи плика с водата. — Сгъна покривката на триъгълник, след което я омота, докато се получи здрав пояс; сетне прекара този пояс през дръжките на торбата и го завърза на кръста на момичето, затъквайки ножа от дясната страна. — Готово!

— Не подозирах, че си бил такъв сръчко — смигна му нисичкият мъж.

— Аз съм художник — усмихна се Клей, в същия миг навън отекна такава експлозия, че подът потрепери. Чашата, която стоеше на ръба на масата, падна и се разби на парчета. И тримата мигом погледнаха натам. Художникът искаше да каже на спътниците си, че не вярва в поличби, ала така само щеше да влоши нещата. Въпреки това го стори.

Клей настоя да се върнат в „Атлантик Авеню Ин“, преди да тръгнат на път. Трябваше да вземе папката си, която бе забравил във фоайето, както и да потърсят някакъв калъф за ножа на Алис. Освен това смяташе, че трябва да дадат на Рикарди още един шанс. Беше изненадан да открие, че стремежът му да помогне на плешивия надделява дори над желанието му да прибере папката с картините си. Явно бе развил някаква странна симпатия към служителя от рецепцията. Когато сподели това с Том, онзи кимна:

— Изпитвам абсолютно същото към аншоата върху пица. Всеки път, когато я видя, си казвам, че комбинацията от сирене, доматен сос и мъртва риба е отвратителна, но в следващия миг апетитът ми надделява и не мога да й устоя.

На улицата бушуваше виелица от черна пепел и сажди. Алармите на колите пищяха като обезумели, противопожарните звънци им пригласяха. Във въздуха не се усещаха горещи вълни, но Клей чуваше пращенето на огъня в южна посока. Мирисът на изгоряло също се беше усилил. Някакви хора крещяха в далечината, ала това беше в парка — там, където Бойлстън Стрийт се разширяваше.

Когато се озоваха пред вратите на „Атлантик Авеню Ин“, Том помогна на Клей да отмести стола с висока облегалка, който подпираше външната врата, фоайето бе потънало в сумрак, бюрото на рецепцията и малкото диванче бяха само плътни сенки; ако Клей не беше влизал тук и преди, едва ли щеше да определи какво представляват тези сенки. Над асансьорите мъждукаше крушка, генераторите за аварийно захранване бръмчаха като конски мухи някъде в сутерена.

— Господин Рикарди? — извика Том. — Господин Рикарди, дойдохме да проверим дали не сте размислили.

Никой не му отговори. Алис изчака няколко секунди и почука по стъклото, щръкнало като зъб в рамката на вратата.

— Господин Рикарди! — извика отново мустакатият и след като пак не последва отговор, се обърна към Клей: — Ти си твърдо решен да влезеш, нали?

— Да. Трябва да си взема папката — всичките ми картини са вътре.

— Нямаш ли копия?

— Това са оригиналите — каза Клей, сякаш тези три думи обясняваха всичко. Всъщност за него бе точно така. Освен това трябваше да проверят как е Рикарди. Нали им беше казал, че ще остане тук.

— Ами ако онзи от горния етаж го е спипал? — попита Том.

— Мисля, че щяхме да чуем, ако се беше случило — изтъкна Клей. — Освен това вече да се е юрнал сто пъти към нас след цялото това викане, ломотейки като онзи тип, дето се опита да те изкорми в парка.

— Няма как да си сигурен — поклати глава Алис и прехапа долната си устна. — Прекалено рано е, за да си мислиш, че знаеш всичко.

Клей си каза, че девойката е права, само че да стоят тук и да си приказват, беше още по-лошо.

— Ще внимавам — обеща той и прекрачи строшения прозорец. Отворът беше тесен, ала не толкова, че да не може да се провре. — Само ще надникна в кабинета. И ако Рикарди не е там, вземам папката и си обирам крушите. Нямам никакво намерение да го търся като тъпа мацка в някой филм на ужасите.

— Не спирай да викаш — посъветва го Алис. — Нещо от рода на „Добре съм, нищо ми няма“. През цялото време.

— Добре, но ако внезапно млъкна, тръгвайте. В никакъв случай не ме търсете.

— Няма — рече момичето, без да се усмихва. — И аз съм гледала такива филми. Имаме кабелна телевизия.

— Добре съм! — извика Клей, след като взе папката си и я остави върху бюрото на рецепцията. „Време е да се омитам оттук“ — мина му през ума, ала трябваше да свърши още нещо.