Стивън Кинг - Клетка

— Не мисля, че на лудите ще им хрумне да напуснат града — рече Клей. — Едва ли имат повече ум от нашия човек горе, който не може да намери стълбището.

За момент художникът си помисли, че на лицето на Том се изписа потрес, сетне осъзна, че не е разтълкувал правилно изражението му. Не беше потрес, а удивление — удивление и разцъфваща надежда.

— О, Боже! — възкликна човекът с костюма от туид и се плесна по челото. — Те няма да напуснат града! Изобщо не се сетих!

— Трябва да има друг изход — промълви Алис. Прехапа долната си устна и сведе очи към оплетените си пръсти, след което боязливо вдигна поглед към Клей. — Според мен дори е по-безопасно да тръгнем, след като се стъмни.

— Какво имаш предвид? — намръщи се той.

— Ако не могат да те видят — скриеш ли се зад нещо например, веднага забравят за теб.

— Защо мислиш така? — попита Том.

— Защото успях да се скрия от мъжа, който ме преследваше. Онзи с жълтата фланелка. Стана тъкмо преди да ви видя. Скрих се в една тясна уличка зад някакъв контейнер за смет. Бях доста изплашена, понеже си мислех, че съм в задънена улица, ала просто нямаше какво друго да сторя. Видях го да стои в началото на уличката — оглеждаше се и нервно пристъпваше напред-назад.

Отначало си помислих, че си играе с мен като котка с мишка, но нямаше начин да не ме е видял, когато влязох в уличката. Бях само на няколко метра пред него, само на няколко метра, оставаше му съвсем малко да ме сграбчи — Алис затрепери. — Но след като се скрих зад контейнера, той внезапно, не знам…

— Както се казва, далеч от очите, далеч от сърцето — подхвърли Том. — Или от ума в твоя случай.

— Щом е бил толкова близо зад теб, защо си спряла да бягаш? — попита Клей.

— Защото просто не можех повече — въздъхна тийнейджърката. — Усещах краката си като гумени и имах чувството, че ще се скъсам отвътре. В крайна сметка се оказа, че няма защо да тичам. Онзи се повъртя известно време, ломотейки неразбираемо, и се отдалечи. Не вярвах на очите си! Мислех си, че ще ме открие, но в същото време знаех, че е прекалено умопобъркан, за да стори нещо такова. — Погледна Клей и отново сведе очи към ръцете си. — Грешката ми беше, че отново налетях на него. Трябваше да остана с вас още първия път, когато ви видях, ала понякога се държа като голяма глупачка.

— Била си уплашена — започна художникът, в същия момент въздухът потрепери от най-мощната експлозия досега. Идваше някъде от изток — оглушително КЕРРРУААЛМ, което ги накара машинално да се приведат и да запушат ушите си, но това не им попречи да чуят как стъклото на панорамния прозорец се пръсна на парчета.

— Боже мой! — промълви Рикарди. Разширените му от потрес очи напомниха на Клей за настойника на сирачето Ани — татко Уорбъкс 9 9 Герой от романа на Харолд Грей „Сирачето Ани“, написан през 1924 година. — Б. пр. . — Сигурно беше новата бензиностанция на „Шел“, която построиха на „Нийланд“. Тази, която използват всички таксита и туристически автобуси. Взривът дойде точно от там.

Клей нямаше представа дали чиновникът е прав, защото не подушваше миризмата на горящ бензин (поне засега), ала опитното му око забеляза как обширен триъгълник от града лумна като гигантска факла.

— Може ли един модерен град да изгори? — обърна се към Том. — Град, който е построен предимно от бетон, стомана и стъкло? Може ли да изгори, както е изгорял Чикаго през 1871 година, след като кравата на мисис О’Лиъри ритнала фенера?

— Това с кравата на Кейт О’Лиъри не е нищо повече от градски фолклор — каза Алис и потри челото си с длан, сякаш я мъчеше тежко главоболие. — Госпожа Майърс ни го каза в часовете по американска история.

— Че защо да не може? — вдигна рамене Том. — Виж какво стана със Световния търговски център, след като самолетите се врязаха в него.

— Самолети, пълни с гориво — уточни Рикарди. Произнасянето на думата „гориво“ сякаш подейства като зловещо заклинание, защото в същия миг миризмата на горящ бензин атакува обонянието им.

— Явно сте прав за бензиностанцията — въздъхна мъжът с костюма от туид.

Онзи не каза нищо. Приближи се до вратата между вътрешния кабинет и антрето, отключи я и широко я отвори, фоайето изглеждаше пусто, мрачно и някак си смалено. Рикарди подсмръкна, после затвори вратата и отново превъртя ключа:

— Вече не е толкова силна!

— Ще ви се — подхвърли Клей. — Или обонянието ви е свикнало с миризмата.

— Мисля, че Рикарди е прав — намеси се Том. — Духа силен вятър от запад, което означава, че въздухът се движи към океана и ако взривът наистина идва от новата бензиностанция — тази на ъгъла на „Нийланд“ и „Уошингтън“, която е в съседство с медицинския център…