Стивън Кинг - Клетка

— Мислиш ли, че ще можеш да караш колата си по тези улици?

— Прав е — отбеляза Рикарди. Седеше зад бюрото си, скръстил ръце на тесните си гърди, а на лицето му отново бе изписано мрачно изражение. — Колата ви се намира в гаража на Тамуърт Стрийт. Съмнявам се, че ще успеете да я изкарате от там.

Клей, който вече се бе отказал от идеята да използва колата си, понечи да каже, че няма намерение да шофира (поне засега), когато над главите им се чу поредното глухо тупване — този път беше толкова силно, че чак таванът се разтресе. В същото време чуха слабия, но отчетлив звън от чупене на стъкло. Алис Максуел, която седеше на стола от другата страна на бюрото на Рикарди, притеснено погледна нагоре и отново се вглъби в себе си.

— Какво има там? — попита Том.

— Точно над нас е Ирокезката стая — обясни чиновникът. — Най-голямата от конферентните зали. Използваме я най-вече като склад — там държим столовете, масите, аудиовизуалното оборудване — Той замлъкна за момент. — Може да нямаме ресторант, но ако клиентите ни пожелаят, приспособяваме залата за коктейли или празненства. Последното издрънчаване…

Той не завърши изречението си, но според Клей нямаше нужда. И сам можеше да се досети, че последното изтрополяване бе предизвикано от преобръщането на количка, натоварена със стъклени прибори. То беше последвано от още едно и още едно, сякаш някакъв обезумял тип сновеше из помещението и събаряше всичко, което му попадаше пред очите. Приклещен като буболечка между прозореца и мрежата, неспособен да намери изход, той само можеше да вилнее и руши.

В този момент Алис направи нещо, което изненада всички — проговори за пръв път от половин час, и то, без да са й задали въпрос.

— Споменахте нещо за някаква Дорис.

— Да, Дорис Гугиерес — кимна Рикарди. — Главната домакинка на хотела. Чудесен служител. Последния път, когато я чух, беше на третия етаж.

— Тя имаше ли… — Девойката не искаше да произнесе думата. Вместо това направи жест, който бе станал популярен почти колкото изпънатия пред устните показалец, изискващ тишина. Алис вдигна дясната си ръка до бузата си, доближавайки палеца до ухото си, а кутрето — до устните си.

— Не — поклати глава плешивият. — Служителите трябва да ги оставят в шкафчетата си, докато са на работа. При първо нарушение получават мъмрене, а при второ могат да бъдат уволнени. Казвам им го още щом постъпят на работа, — Той вдигна извинително рамене. — Политика на ръководството — нямам нищо общо с това.

— Смятате ли, че може да е слязла до втория етаж, за да провери какви са тези звуци? — попита тийнейджърката.

— Напълно възможно е — рече Рикарди. — Но няма как да знам. Казах ви, че за последно я чух, когато ми съобщи за пламналото кошче за смет. Пратих й няколко съобщения на пейджъра, но не е слизала тук.

На Клей не му се искаше да изкрещи: „Видя ли колко безопасен е шибаният хотел!“, ето защо погледна към Том, опитвайки се да му предаде тази мисъл с изражението си.

— Според вас колко души има на горните етажи? — попита мъжът с костюма от туид.

— Нямам представа.

— Добре, де, горе-долу.

— Не много. От персонала може би само Дорис. Тези от дневната смяна си тръгват в три, а нощната смяна идва в шест. — Плешивият стисна здраво устни. — Правим го за икономия на средства. Не бих казал, че е мярка, защото не води до никакви резултати. Що се отнася до гостите. — Той се замисли. — По принцип следобедът е мъртво време за нас. Всички гости от снощи си тръгнаха — срокът за освобождаване на стаите в „Атлантик Ин“ е пладне, а новите ни клиенти обикновено идват не по рано от четири следобед. Гостите, които остават по няколко дни, най-често са тук по работа. Какъвто, предполагам, е и вашият случай, господин Рийдъл.

Клей кимна, без да си прави труда да го поправя за фамилията си.

— По това време на деня тези наши клиенти обикновено са навън по задачите, които са ги накарали да дойдат в Бостън. Следователно в момента сме горе-долу сами.

Сякаш в опровержение на думите му над тях се чу поредното тупване, придружено от дрънчене на стъкло и гърлено ръмжене. Всички погледнаха нагоре.

— Клей, чуй ме — подхвана Том. — Ако този тип горе намери стълбите. Не знам дали тези хора могат да разсъждават, но…

— Съдейки по това, което видяхме на улицата — отбеляза Клей, — не можем да ги наричаме „хора“. Мисля си, че онзи горе е по-скоро като бръмбар, приклещен между прозорец и мрежата против комари. Ако намери пролука, гадинката може да се измъкне навън; ненормалникът горе също може да намери стълбите, но според мен ще бъде случайно.