Стивън Кинг - Клетка

На Клей му трябваше известно време, докато осъзнае смисъла на казаното от Джордан. Дори тогава си помисли невярващо: „Джони? Моят Джони?“ Е следващия миг обаче в съзнанието му изплува образът на Разръфания, който стои пред него, протегнал ръка над главата му, а гласът му изрича, без дори устните му да помръднат: „Ecce homo — insanus.“ Сетне художникът забеляза как синът му се приближава към него — облечен е в любимата си тениска на „Ред Сокс“, тази с името и номера на Тим Уейкфийлд, а на главата му е нахлупена бейзболната му шапка, обърната с козирката назад. Неговият Джони — миниатюрен и крехък на фона на огромния стадион, претъпкан от милиони телефонни откачалки благодарение на чудото на телепатията и затворената комуникационна система (каквото и да означаваше това).

Малкият Джони-Джий, който се усмихва. Ръцете му са празни. Единственото му оръжие са зъбите му.

Рей беше този, който наруши тишината, макар че дори не беше при тях.

— О, Господи! — Гласът му се чуваше иззад дърветата. — Мамка му! — След което: — Ей, Клей?

— Какво има? — извика художникът.

— Ти живееш тук открай време, нали? — Спътникът им звучеше доста ядосано и Клей се спогледа с останалите, които недоумяващо вдигнаха рамене. Джордан даже разпери ръце и за миг заприлича на очарователно в невинността си дете, не на поредния малолетен бежанец от Телефонната война.

— Малко по на юг, но… горе-долу — да — отвърна Клей и се изправи. — Какво има?

— Значи знаеш как изглеждат отровният бръшлян и отровният дъб, нали?

Дениз се усмихна широко и запуши устата си с длан.

— Да — каза Клей. И на неговото лице бе разцъфнала усмивка, но да — прекрасно знаеше как изглеждат тези растения и още навремето бе предупредил Джони и приятелите му да стоят далеч от тях.

— Ами тогава ела по-бързо тук! — викна Рей. — Но сам! Дениз, нямам нужда от телепатия, за да разбера, че се смееш! Престани веднага, девойче!

Художникът пое надолу по пътя, мина покрай табелата „АКО СЕ ОТПРАВЯШ НА ПОХОД НЕ ТРЪГВАЙ БЕЗ КАРТА!“ и последва бълбукащото поточе. Колко бяха красиви тези гори — пастелните есенни багри се смесваха с жизнеутвърждаващата зеленина на елите и той си помисли (не за първи път, в интерес на истината), че ако всички мъже и жени дължаха по една смърт на създателя, имаше и по-лоши годишни времена, в които да платят дълга си.

Очакваше да завари Рей с разкопчан дюкян — или дори приклекнал със свлечени до глезените си панталони, ала някогашният строителен работник стоеше изправен и невъзмутим върху килима от борови иглички. Освен това точно там, където бе застанал, нямаше нито отровен бръшлян, нито каквото и да е друго растение. Лицето му беше смъртнобледо като това на Алис, когато се бе втурнала в дневната на семейство Никърсън, за да повърне, само очите му издаваха признаци на живот. Нещо повече — на фона на мъртвешки бледото му лице те сякаш пламтяха.

— Ела тук — промълви едва чуто, сякаш шепнеше на съкилийник в затворническия двор. — Бързо. Нямаме много време.

— Рей, какво, по пя…

— Шшшт! — сряза го мъжът с шапката на „Долфинс“. — Мълчи и слушай. Дан и твоето приятелче Том са много умни. Джорди също. Понякога обаче мисленето пречи. Дениз става, но е бременна. Не мога да се доверя на бременна жена. Значи оставаш ти, господин Художнико. Не ми харесва, дето си се вкопчил в мисълта за сина си, но с него е свършено. И тука… — Той се потупа по гърдите си — … го знаеш. Хлапето ти е вече от ония.

— Всичко наред ли е, момчета? — извика Дениз и въпреки че се беше вцепенил, Клей долови усмивката в гласа й.

— Рей, не знам какво…

— Не ти и трябва. Просто ме изслушай. Онова, което иска оня скапаняк с червения суичър, няма да стане, ако не му позволиш. Друго не ти трябва да знаеш.

Той бръкна в джоба на памучните си панталони, извади мобилен телефон и някакво листче. Апаратът бе посивял от прах и мръсотия, сякаш бе използван само от хора, които се занимаваха с изнурителен физически труд (и то на открито).

— Прибери го в джоба си. Когато му дойде времето, се обади на номера, написан на листчето. Сам ще разбереш кога. Надявам се да разбереш.

Клей взе телефона. Нямаше голям избор — трябваше или да го вземе, или да го остави. Малката хартийка обаче се изплъзна между пръстите му.

— Вземи я веднага! — процеди през зъби Рей.

Художникът се наведе и вдигна листчето. На него бяха надраскани десет цифри — първите три бяха пощенският код на Мейн.

— Рей, ония могат да четат мисли! Ако това е в мен… Устните на мъжа с бейзболната шапка се изкривиха в ехидна усмивка.