Стивън Кинг - Клетка

Ала преди някой от тях да се качи, бяха заставени да хвърлят оръжията си.

Не беше телепатична заповед, нито пък моторно-двигателната им система бе подчинена на някаква външна сила — Клей не гледаше отстрани как нещо принуждава ръката му да извади револвера от кобура и да го хвърли на земята. Не смяташе, че фоните са в състояние да го направят, поне засега; та те дори не можеха да използват гласовия ти апарат, освен ако не ги допуснеха. Вместо това почувства нещо като сърбеж — ужасен, непоносим сърбеж в главата си.

— Ох, майчице — проплака Дениз и захвърли двайсет и две калибровия пистолет колкото се може по-далеч. Оръжието тупна тежко на асфалта. Дан запрати своя пистолет подире му, след което добави и ножа си. Острието описа бляскава дъга във въздуха и прелетя над главите на строените на пътя фони, ала те дори не трепнаха.

Джордан остави пистолета до микробуса. Сетне, стенейки тихичко, отвори раницата си и извади едрокалибрения патлак, който Алис носеше. Том свали от рамото си Татко Автоматко.

Художникът постави револвера на Бет Никърсън до трите оръжия. По един или друг начин оръжието бе причинило смъртта на двама души след излъчването на Сигнала, ето защо Клей изобщо не съжаляваше да се раздели с него.

— Готово — каза. Беше се обърнал към празните очи и мръсните лица — по-голямата част, от които бяха обезобразени, ала всъщност си представяше Разръфания. Всичките ни оръжия са на земята. Доволни ли сте? — Защо. Той. Го направи! — внезапно изрекоха устните му.

Клей преглътна. Не само фоните искаха да узнаят. Дан, Джордан, Дениз и Том също го гледаха изпитателно. Той забеляза, че момчето се държи за колана на Том, сякаш се боеше от отговора, тъй както едва проходило дете се бои да пресече натоварена улица. Улица, по която фучат огромни тежкотоварни камиони.

— Рей каза, че при вас просто няма никакъв шанс изрече Клей. — Взе револвера ми и се простреля в главата, преди да успея да го спра.

Тишина, с изключение на крясъците на враните. Сетне Джордан проговори с равен, безизразен глас:

— При нас. Е. Единственият шанс.

Дан беше следващият. Тонът му бе не по-малко студен и равнодушен. „Те не могат да изпитват нищо друго освен ярост“ — помисли си Клей.

— Качвайте. Се. На микробуса.

Това и направиха. Клей седна зад волана и запали двигателя, поемайки на север по Шосе № 160. Не беше изминала и минута, когато забеляза някакво движение вляво, фоните. Те се движеха на север по отбивката — над отбивката — в стройна редица, сякаш бяха стъпили върху невидима конвейерна лента, намираща се на двайсетина сантиметра над земята. Щом пътят запълзя по склона на един стръмен хълм, онези се издигнаха още по-високо — на четири-пет метра, описвайки човешка арка на фона на навъсеното, покрито със сиви облаци есенно небе. Като гледаше фоните, които изчезваха един подир друг зад билото на възвишението, художникът имаше чувството, че наблюдава странните посетители на зловещ лунапарк, возещи се в невидимо влакче на ужасите.

После симетрията на изящната жива арка внезапно се наруши. Една от издигащите се фигури потръпна във въздуха като простреляна птица и рухна на земята от най-малко триметрова височина. Беше мъж, облечен в дрипавите останки от горнище и долнище на анцуг. Той зарита бясно с крака, докато лежеше като преобърнат бръмбар в прахта, и когато микробусът бавно мина покрай него, Клей видя, че лицето му е изкривено от ярост, а устните му не спират да се движат, докато сипе предсмъртните си излияния.

— Сега вече знаем — каза глухо Том. Двамата с Джордан седяха в задната част на микробуса пред багажното отделение, където бяха струпани раниците им. — Приматите биват изместени от човека, човекът бива изместен от фоните, а фоните биват изместени от левитиращи телепати със синдрома на Турет. Еволюцията е завършена.

— Какво представлява този синдром на Турет 29 29 Синдромът на Турет се характеризира с неврологични разстройства, съпроводени от тикове и опити за произнасяне на отделни звукосъчетания (мед.). — Б. пр. ? — попита Джордан.

— Ебал съм му мамата, синко — отвърна му Том и всички се засмяха — дори момчето, което не знаеше на какво се смее, докато малкият жълт микробус пълзеше бавно на север, съпроводен от наглед безкрайната процесия левитиращи фони.

Около час, след като оставиха зад себе си зоната за пикник, където Рей се бе прострелял с револвера на Клей, минаха покрай голяма табела, на която пишеше: