Стивън Кинг - Клетка

— И какво от това? — изсъска той. — Надничат в главата ти и виждат, че си мислиш за шибан мобилен телефон! А за какво друго си мислят всички след първи октомври? Тези, които все още могат да мислят, разбира се…

Художникът погледна мръсния надраскан апарат. Върху него се мъдреха два самозалепващи се етикета. На единия пишеше „Г-Н ФОГАРТИ“, а на другия — „СОБСТВЕНОСТ НА КАМЕНОЛОМНАТА В ГЪРЛИВИЛ НЕ ОТЛЕПВАЙ ЕТИКЕТА!“

— Прибери го в шибания си джоб!

Но не настойчивостта в гласа на събеседника му го накара да се подчини, а настойчивостта на тези отчаяни очи. Клей понечи да пъхне апарата и листчето в джоба на дънките си (които бяха доста стегнати), но Рей се пресегна и извади четирийсет и пет калибровия револвер от кобура на колана на Клей. Художникът вдигна глава, ала мъжът с бейзболната шапка вече бе опрял дулото под брадичката си.

— Ще направиш услуга на хлапето си, Клей. Повярвай ми. Просто няма никакъв шанс.

— Рей, не!

Онзи дръпна спусъка и куршумът „дум-дум“ отнесе горната половина от главата му. Изстрелът отекна оглушително в притихналата гора, враните се разхвърчаха. Клей дори не беше подозирал за присъствието им, но дрезгавите им крясъци раздраха въздуха.

Той закрещя — в продължение на няколко секунди писъците му заглушиха крясъците на птиците.

Тъкмо бяха започнали да му копаят гроб в меката пръст, когато фоните проникнаха в главите им, и Клей за първи път почувства обединената им сила. Както Том беше казал, сякаш някаква ръка те блъска в гърба — само дето и ръката, и гърбът се намираха в мозъка. Нямаше никакви думи. Само това блъскане.

— Оставете ни да приключим! — извика художникът и веднага си отговори с по-висок глас, който разпозна на мига:

— Не, Тръгвайте. Сега. Пет минути! — промърмори той. Този път гласът на рояка използва Дениз. — Тръгвайте. Веднага.

Том търкулна трупа на Рей (разбитата глава на мъртвеца бе увита в калъфа от седалката) в изкопа и започна да го засипва с пръст. Само след миг обаче се хвана с две ръце за главата и лицето му се изкриви в измъчена гримаса.

— Добре, добре — изохка и веднага си отговори: — Тръгвайте. Незабавно.

Петимата се върнаха до зоната за пикник. Джордан вървеше най-отпред и Клей забеляза, че лицето на момчето е ужасно пребледняло. Въпреки това обаче не беше толкова бледо като на Рей в последната минута от живота му. „Просто няма никакъв шанс“ — това бяха предсмъртните му думи.

На Шосе № 160, строени като за парад, ги очакваха фоните. Бяха толкова много, че колоната им се простираше докъдето поглед стига и в двете посоки. Сигурно бяха над хиляда, но Клей не забеляза Разръфания. Предполагаше, че ректорът на Харвард в момента се подготвя за пристигането им, защото в имението му имаше много стаи за гости.

„И бас държа, че във всяка има телефон“ — помисли си Клей.

Докато вървяха към микробуса, видя как трима фони напускат стройната редица. Двамата се нахвърлиха един върху друг и започнаха да се хапят, удрят и разкъсват взаимно, процеждайки някакви подобия на думи — на художника му се стори, че единият каза „коп’ле“ — но бе напълно възможно и да е било случайно съвпадение на срички. Третият просто се обърна и закрачи към Нюфийлд.

— Браво, войнико! — извика истерично Дениз. — Излизайте от строя, галфони!

Ала никой друг не последва примера на дезертьора (ако беше такъв) и преди да стигне до завоя, след който Шосе № 160 се скриваше от поглед, един застаряващ, но як мъж от фоните протегна ръце, сграбчи главата му и я изви рязко настрани. Отлъчилият се рухна на асфалта.

— Ключовете бяха у Рей — промълви уплашено Дениз. Конската й опашка се бе разхлабила и косата й се бе разпиляла върху раменете. — Някой трябва да се върне и да ги…

— У мен са — обади се Клей. — Аз ще карам. — Отвори страничната врата на малкото микробусче, а в главата му пулсираше това непрекъснато туп-туп-туп. Ръцете му бяха изцапани с кръв и пръст. Усещаше тежестта на мобилния телефон в джоба си и изведнъж му хрумна нелепа мисъл — може би Адам и Ева си бяха откъснали няколко ябълки, преди да бъдат прогонени от райската градина, за да имат храна, докато се тътрят по дългия и прашен път към седемстотинте телевизионни канала и скритите в раници бомби в лондонското метро. — Хайде, качвайте се. Том го изгледа недоумяващо: — Май нещо ти е много весело, Ban For.

— Че защо не? — усмихна се Клей. Зачуди се дали усмивката му прилича на тази на Рей — онази ужасна предсмъртна гримаса. — Съвсем скоро вече няма да слушам непрестанното ти мрънкане. Хайде, скачайте вътре! Следваща спирка — КАШУОК — БЕЗ — ПОК!